България си получи заслуженото

Оценките за българския ресор варират от "девета глуха" до "много отговорна, мъжка работа". От "шамар" до голямо "признание" за България. Разбира се, трябва да се каже, че всяка дейност в орган като Европейската комисия е по някакъв начин важна. Тъй че спорът е донякъде въпрос на гледна точка. Не е чудно, например, че най-лошите оценки идват от бившите управляващи. Точно те обаче едва ли имат право да злорадстват, тъй като, какъвто и да е ресорът, "заслугата" да ни се падне именно той е и тяхна.

От друга страна, естествено, най-възторжено се изказва самата номинирана за ресора, която по-рано беше казала, че за нея не всички ресори са "добри", че няма да бъде еврокомисар "на всяка цена" и че в тая работа "никой не трябва да е всеяден". "Доволна съм, мисля, че всички трябва да сме много доволни", беше първата й реакция. И аз мисля като нея. Без да сме всеядни, трябва да сме доволни. Разбира се, по причини, които са съвсем различни от нейните.

Не хора за работата, а измисляне на работа за хората

Сегашната формула за съставяне на Европейската комисия изисква не толкова търсене на точните хора за определена работа, колкото търсене, а понякога направо и измисляне на работа за определени хора. При това определени, образно казано, не от "работодателя", а от съвсем други, ангажирани не толкова с успеха на службата, колкото със свои си критерии и интереси лица. Тази формула, впрочем, е един от примерите и една от причините за съмнителната, но щедро заплащана от европейските данъкоплатци ефективност на Еврокомисията, а и на самия Евросъюз.

Положението щеше да е още по-съмнително и направо отчайващо, ако на избрани по описания начин хора им се даваше и работа, за която те очевидно, и меко казано, не стават. А именно това щеше да се случи, ако на България бе даден някои от ресорите, за които тя предварително претендираше. Или "си правеше устата", както веднъж се изрази българският премиер.

Всекиму заслуженото

Ако България и нейният кандидат за еврокомисар бяха получили някой от пожеланите, поне публично, от тях ресори, като енергетика, регионално развитие, иновации, разширяване или, не дай боже, правосъдие и вътрешни работи, щеше да е странно, срамно и страшно за самия Европейски съюз.

Всъщност, трябва да признаем, че за страна с досие на член на съюза като българското са твърде малко ресорите, които могат да се определят като подходящи. Същевременно ресорите в комисията се дават не толкова на държави, колкото на личности. Но в нашия случай е трудно да се каже на кого, на чии качества в по-голяма степен подхожда полученият ресор - на страната България или на нейния представител в комисията лично.

Така или иначе, важното е, че изборът е точен и съответства на заслугите. Българският пример показа, че, слава богу, нещата с Евросъюза не са отчайващи и неспасяеми, че смисълът и здравият разум не са загубени. Именно тази оптимистична констатация за съюза, на когото все още възлагаме толкова много надежди за страната си и за собственото си бъдеще, е достатъчно основание да сме много доволни от случилото се.

А има и още една причина за задоволство - появява се шанс да имаме по-добър министър на външните работи. Ако, разбира се, Европейският парламент утвърди сегашния на новата му работа.