Вождът на червенокожите

Двамата с Бил се бяхме разшетали на юг и точно тогава ни хрумна тази гениална мисъл - да отвлечем някой политик. Имаше там една държавица, в нея живееха едни самодоволни селяндури, каквито надали ще се намерят другаде. Ние с Бил имахме към шестстотин долара общ капитал, а ни трябваха още две хиляди да направим заварка със заменки. Любовта към властта, разсъждавахме ние, е силно развита в полуселските държави; затова планът ни за отвличането може да се осъществи по-лесно тук.

Избрахме за жертва министър-председателя и си оставихме продуктите в една витошка пещера. След залез слънце тръгнахме с каручка към центъра. Премиерът режеше лентата на някакво предприятие и обясняваше: „Имаме наши експерти, които познават този бизнес, защото той е много специфичен, а и, както е определението във физиката - насочено движение на електрични товари, това е електричният ток, той минава и не се усеща.“

Ето това е премиер, не е като вас!

- Ей - вика му Бил, - искаш ли да поиграем тенис?
Премиерът отговори, че отива в бургаския квартал „Меден рудник“, за да занесе шишенце с манна от Св. Николай Чудотворец по случай Никулден. Ние обаче го затиснахме на дъното на каручката и офейкахме. Откарахме го в пещерата и вързахме коня в храстите. Когато се стъмни, закарах каручката отдето я бяхме взели. После се върнах пеша.

Гледам, Бил си слага компрес на главата и пие аспирин. Зад голямата скала до входа на пещерата гори огън, а премиерът е застанал до него и му разказва спомени:

- По принцип аз съм по-силен, така по-якичък, не прави лошо впечатление това. На срещата на премиерите в Гданск г-н Берлускони застана зад мен и почна с педи да ми мери гърба. Разтвори си ръцете и извика на всички в залата: "Ето това е премиер, не е като вас!"... Веднъж пък се бях скрил в кухнята, да видя там мачът как върви, в смисъл отивах да видя как върви. Като влязох там, тя (Ангела Меркел - бел. ред.) си хапваше един сандвич и стои пред телевизора. Викам: „И аз същото тука, да видя как е малко”. Всеки си има своите слабости... И Мишел Обама е много хубава жена, висока, с приятно излъчване, със силно присъствие, висока, отслабнала - пипната отвсякъде.

Бил започна да стене от засилващото се главоболие, но премиерът продължи със спомените:

- Нали съм любител на колите и техниката, като видях златните лайстни и бялата тапицерия, идеше ми да питам шофьора може ли да го разгледам. Ама уникална машина! И в този момент видях как към колата се приближава мъж. Дойде, разцелува ме, как си, кво праиш? И тъкмо щях му кажа: чакам да видя кой ще се качи в тая кола, а той си помисли, че чакам да се махне ролсът, за да дойде моята кола. “Сори, сори, сори” - поклони ми се и се затича към лимузината, влезе в нея, а охранителите му светкавично затвориха вратите.

На това място и аз не издържах.

- Г-н премиер - казвам му, - стига със спомените! Кажете няма ли да поискате оставката на културния си министър заради нерегламентираното му посещение във Венеция?

Премиерът отговори:

- Мисля, че той е подведен и въобще не възнамерявам да коментирам неговата оставка. Аз съжалявам, но може би външният вид на госпожа Бонев го е направила с по-притъпени чувства за съхранение, нека така да го наречем, да проверят по-подробно кой как ги кани. Затова аз мисля, че той си е извлякъл поука и няма да го повтори повече.

- А на депутатите си, които избягаха от работа, за да получат скъпи телефони като подарък, няма ли да искате оставката?!

- Срамувам се от тяхното поведение и съм им го казал на всичките. Надявам се повече това да не се повтори и да са си извлякли поуката! Аз самият съм със старата си черна "Нокиа" още от времето, когато бях главен секретар, вече 10 години. Шегуват се с мен, че вече дори няма резервни части за нея.

Отидох при него и останах, докато го погребаха…

Легнахме си към единадесет. Постлахме на земята няколко големи одеяла и юргани и се мушнахме в тях. Премиерът три часа не ни даваше да заспим, говорейки за Тодор Живков:

- Изкарал съм два университета - един с Живков и един с царя. Години наред, в неформална атмосфера, съм слушал и наблюдавал тези двама велики мъже в историята на съвременна България. Всеки от тях обичаше държавата и народа по свой начин - и двамата бяха изключителни личности. През 1992 г., когато всички обърнаха гръб на Живков, когато стана не само непрестижно, но и опасно да имаш нещо общо с него, аз отидох при него и останах, докато го погребаха. До края на живота си Тодор Живков гледаше на мен като на член на семейството му. Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство.

Точно на разсъмване ме събудиха страшни писъци. Пищеше Бил. Скочих да видя какво става. Премиерът отново беше заел обичайната поза - с пура в ръка - и започваше новата си реч, този път нещо за осигуровките, с което изцеждаше още по-страшни стонове от гърлото на Бил.

- Нашето предложение е повече от ясно, работете си плюс даваме ви повече, въпреки че работодателите или ние самите като десни хора не сме съгласни с това, че трябва още да вдигаме с 1,8, но глобално от времето, когато е дошло това правителство, пенсионната вноска е с 0,2 на сто по-малка. Като казват скок или скачане на пенсионната вноска, всъщност тя подскача с 0,2 на сто по-малко от това, което е била…

Качих се на върха и обиколих с поглед близките околности. По посока на държавицата очаквах да видя яките селяци, въоръжени с коси и вили, да търсят подлите похитители. А видях една спокойна гледка, оживявана само от един-единствен протест на учените, студентите, лекарите, земеделците и т.н., и т.н.

Когато наближих пещерата, гледам, Бил се опрял гърбом на стената и едва диша, докато премиерът довършва мисълта си за причините, довели до одобряването на проекта „Белене“:

- Ей в тоя гьол са наляти милиарди! Тука, ако го затвориме, можем да отглеждаме шарани. Но аз с цяло сърце подкрепям АЕЦ „Белене“, защото, ако не я изградим, през 2020 г. ще срещнем сериозни проблеми с производството на електроенергия. Подкрепям я, да, но не със сърце, а с прагматизъм. Да не ми се вадят думи от контекста! България повече пари за “Белене” няма. Сядам пак да преговарям за „Белене” само ако г-н Кириенко бъде любезен да излезе и да каже: “Това беше грешка, ние сме съучастници в тази грешка, обявихме на българското общество 4 млрд., при положение че знаем, че тя е над 6 млрд.“ Да, ще подпиша. Но е важно да се знае, че „Белене“ не е само реактори. Все едно да си купиш мотор за автомобил и да кажеш - толкова ми струва колата. Но колко ще струват всички други чаркове, докато колата тръгне?

Все едно с голо дупе таралеж да мачкаш!

- Ама той в крайна сметка не подписа ли за „Белене“? - пита тревожно Бил. - И мислиш ли, че може да избяга, Сам?

- По-лошо е. Никой не го търси. Довечера трябва да пратим на управляваните писмо и да поискаме двете хиляди долара откуп. В този миг премиерът прочисти гърлото си, сбърчи вежди и каза:

- Аз съм обещал да правя магистрали, така че след 50 години да знаете какво съм направил! Мостът на бул. “Брюксел” е нагледен пример за разликата между нашето и предишното правителство. Ето я разликата - цветенца, кашпи, шумозаглушители, асфалт, 10 г. гаранция.

Сниших се и чух тъп, тежък удар и въздишка. Бил беше припаднал право върху тенджерата с вряла вода за миене на съдовете. Измъкнах го от огъня и половин час го свестявах със студена вода. После му казах, че отивам да разузная обстановката.

- Ти знаеш, Сам - казва Бил, - окото ми не е трепвало при земетресения, игри на покер, динамитни взривове, полицейски хайки, обири на влакове и циклони. Никога от нищо не съм се страхувал, докато не отвлякохме тази двунога бомба.

За да успокоя Бил, се съгласих на отстъпка, а после скалъпихме писмото до управляваните: „Скрили сме премиера ви на едно място далеч от града. Ако се опитате да не платите исканата сума, няма да получите повече никаква вест от нас."

- За бога, Сам - вика пак Бил, - защо ли определихме такъв голям откуп? Не биваше повече от хиляда…
Аз слязох до държавицата, поговорих с протестиращите него ден учени, студенти, лекари, земеделци и т.н., и т.н., и тръгнах обратно. Когато се върнах в пещерата, Бил и премиерът ги нямаше никакви. След около половин час чух шумолене в храсталака и Бил, едва държейки се на крака, се появи на полянката.

- Бил - питам го аз, - страдал ли е някой от сърце във вашето семейство?

- Не - казва Бил, - нищо хроническо освен малария и нещастни случаи. Защо?

- Тогава обърни се - казвам му - и погледни зад гърба си.
Бил се обръща, вижда премиера, пребледнява, тръшва се на земята и безмилостно започва да скубе трева. Цял час тръпнах от страх за разсъдъка му. През това време премиерът продължава:

- Оня ден отивам в Младост, година и половина след като Станишев пуснал детската градина. Тя не работи, щото е открита предизборно - без акт 16, без необходимите лицензи. Ето, вижте, те за 5 млн. правят градина за 75 деца - без басейн, без физкултурен салон. А ние сега строим за 3 млн. градина за 180 деца! Как си обяснявате това, защо са бързали толкова да режат ленти? Само заради изборите и славата ли, славата вече я няма!

- Нееее - стене Бил.

Сърцето ми се сви и аз му съобщих, че смятам да приключим незабавно тази работа. Уверих го, че отговорът на управляваните ще пристигне всеки момент, под онова там дърво. Докато чакаме отговора обаче, премиерът ни играе по нервичките:

- Ако мачкаш Цветанов, все едно с голо дупе таралеж да мачкаш!

Едно време много играехме на индианци

- Ооо, ужасно е! Спри и ще ти купим корабче! - държи се за главата Бил. Но премиерът отново продължава:

- Станишев е виновен за фрегатите! Купуваш две фрегати, а знаете, че това е все едно колата си като я сложиш в гаража, двигателят й винаги да работи, а не купуват агрегатите, които да са на кея, за да държат системите в режим. И заради това сега те си стоят на кея, а няколко десетки хиляди коня двигатели работят на празен ход денонощно и замърсяват околната среда. Срам ме от моряците, въпреки че нямам никаква вина.

- Спри, бе, спри - моля го на колене, но у премиера, изглежда, няма капка милост:

- Едно време, като деца в Банкя, много играехме на индианци. Бях Вождът на червенокожите от „Винету“...

Най-сетне към дървото се приближава момче на колело и хвърля на земята дългоочаквания отговор на управляваните. Той гласи: "Господа, получихме писмото ви във връзка с откупа, който искате, за да ни върнете премиера. Цената ни се струва височка, затова ви правим контрапредложение: задръжте министър- председателя. Готови сме да ви освободим от него, единствено ако в замяна похитите президента.

- Карамба! - извиквам аз. - Що за нахалс...

Но в този миг поглеждам Бил и млъквам. В погледа му се чете отчаяна молба.

- Сам - казва той, - нека просто да избягаме. Нали няма да пропуснем тази възможност.

В това време премиерът отново започваше да говори:

- Уча си думите от една кутия в колата. Чуя ли Конгречулейшън, дженерал”, преставам да слушам. Думите - ето ги. Да ми се извини - „хи шуд аполоджайс”...

Отведохме го още същата вечер. Подлъгахме го да тръгне, като му казахме, че сме му купили пушка със сребърна инкрустация и мокасини и че на другия ден ще отидем на лов за мечки…

Автор: Любослава Русева, Редактор: Александър Андреев