"В" като вулва

Вулва, а не волво. Сигурно и вие без проблеми различавате едното от другото. Но какво ще кажете за вулва и вагина? Каква е разликата между двете, има ли изобщо разлика, не става ли дума просто за “оная работа” или “онова там” между краката на жената? Малката анкета, която проведох сред колежки и познати, показа, че въпросът затруднява дори жените. Представям си колко трябва да е била объркана Миту Саниал, когато на 15 години за пръв път поднася огледалото към своите интимни части и, според собствения й разказ, „се почувствах като извънземно пред тези чужди и непонятни гениталии”, пред “тези двойни устни, които принадлежаха на един непознат свят”. Опитите й да открие в библиотеките някоя книга, която да й обясни този “непознат свят”, я довеждат до отчаяние, защото установява, че не знае какво точно и с какви думи да го търси. Постепенно тя научава, че доминиращата дума за женския полов орган е вагина, “ножницата” за “меча” на мъжа, пениса, докато вулвата, видимата външна обвивка, остава някъде на заден план. Психоанализата стига дори дотам да дефинира жената през липсата на пениса, тоест като празно място. Саниал намира верните думи, но разбира и нещо друго - че онова, което няма име, то не съществува. Със своята книга, резултат на близо двайсетгодишно проучване, Саниал, съвсем в библейски дух, иска да вдъхне живот на “застрашената зона”, наречена вулва, като върне името, а с това и достойнството й.

Със и без зъби

Нейната културна история на света под знака на вулвата в ежедневието и митологията, в медицината, литературата и изкуството, е богата на любопитни подробности, но същевременно разкрива и ограниченото полезрение на тази перспектива – самата авторка нерядко смесва вулва и вагина, жонглирайки произволно с двете понятия. Да не говорим за феминисткия догматизъм, който се прокрадва в работата й. От тази слабост на германската публицистка от индийско-полски произход няма и следа в първата част от книгата й, в която тя разгръща историческата панорама на една дълбоко вкоренена фалократична култура. Аристотел бил убеден, че само мъжът притежава достатъчно енергия, за да развие пълноценни полови органи, а Гален разглеждал женските гениталии като обърнати мъжки органи. Модерни теоретици като Барт и Лакан също представят вулвата като празнина или нищо, “в най-добрия случай като непълноценен пенис.” Същевременно това “нищо” се възприема от мъжа като врата към ада. Най-картинната илюстрация на този страх е прословутата vagina dentata, която се среща така често в митове и легенди, че получава и собствено наименование - вагина със зъби.

Легендите и фолклорът онагледяват и обратната тенденция – за магическата сила на разголената вулва, която е в състояние да пробуди мъртвите и да победи дявола; иска ли споменаване, че тази гледка е и проекция на съкровени мъжки фантазии. Плиний и Плутарх разказват за богове, които побягват при вида на разбулената вулва. Митичният ирландски герой Кучулейн се предал при настъплението на 150 жени с вдигнати поли. “Морето се успокоява, когато види женска вулва”, казвали в Каталония, а в Русия разправяли, че млада мома с вдигнати поли може да прогони мечка. Чудовищните женски туловища с широко зейнали утроби, скулптирани върху фасадите на много средновековни черкви, са имали предназначението да прогонват злите духове. В религиозната иконография, според Саниал, намира място дори вулвата на Дева Мария, символизирана от елегантната бадемова форма. Накратко: вулвата не се пренебрегва, възлагат й се дори важни функции, но успоредно с това “с огромни усилия тя бива очерняна и след това отречена, докато накрая се стига до абсурдното схващане, че за нея не си струва да се говори.” Защото: “Щом нямаш пенис, нямаш и ‘истински’ полов орган”.

Смокини и сливи

Женските гениталии оставят многозначителна следа и в езика. Ето две от множеството филологически находки на Саниал. Думата cunt, вулгарното обозначение на женския полов орган на английски, е означавала първоначално “свещено място” и е била свързана етимологически с queen, kin и country – кралица, род и родина. Смисловият обрат от светилище в клоака се извършва едва през 18 в. На латински пък fica означава не само смокиня, но и вулва. В съвременния италиански това е “мръсната” дума за съответния женски орган. От корена fica произлиза вулгарният немски глагол ficken, както и английското му съответствие fuck. Още по-интересно е, че от същия източник тръгва и немското прилагателно feige, страхлив, което през Средновековието е означавало всъщност “лъстив”, “безсрамен”. Изместването на значението (според “Речникът на братя Грим”) се е получило от заклеймяването на тъй наречените ficarii, онези мъже, които предпочитали да се занимават със “смокинята” на жена си вместо да ходят на война.

На български, както знаете, ролята на смокинята се изпълнява от сливата. Или може би не знаете, тъй като българските речници мълчат по въпроса, продължавайки да репресират онези няколко най-употребявани думи в нашия език. Българските лексикографи все още се опитват да възпитават, вместо да градят хранилище за езика, добър или лош, чист и мръсен.

Съществена част от борбата на жената за суверенитет върху собствените й гениталии е борба за еманципацията на езика, “за дефиниционна власт над онова, което жената вижда между краката си”, според израза на Саниал. На това поле се развихря най-войнственото крило на феминисткото движение. През 1988 Инга Мушо написа своя манифест cunt: a declaration of independence, “който се предаваше от ръка на ръка в американските университети”. Десет години по-късно Вагиналните монолози на Ийв Енслър направиха пробив на сцената, а с книгата си “Влажни зони” (вж. Стоян Гяуров, “Здравейте, момичета”) германката Шарлоте Роуш достигна миналата година и средния гражданин.

Разказ за стриптийза

С навлизането в полето на феминизма Саниал започва да губи равновесие. Разказаната от нея история на стриптийза - от библейския танц на Саломе, “архетип и клише” на стриптийза, през преображенията на Саломе в изкуствата и атракциите на американската бурлеска до “теологията” на разсъбличането на Еко и наблюденията по темата на Барт – щеше да бъде още по-интересна, ако не бе акцентирана от натрапчивите усилия на Саниал да представи този вид шоу като саботаж срещу мъжката доминация, сведена до равенството око = пенис, като “ритуал на разбулването от жена за жена” и върховна проява на vulva power. “Стриптийзьорката е богиня”, цитира тя одобрително Бодрияр.

Последната и най-голяма глава от книгата на Саниал е посветена на изкуството – не на мястото на вулвата в него, а на използването на изкуството като оръжие в борбата за “вагинално самоопределение”, както скандира досадната рапърка Лейди Бич Рей. Тук предизвикателството и скандалът са главните изразни средства. Моноспектакълът на Кароли Шнийман Interior Scroll, който според Саниал “ще остане в аналите на феминисткото изкуство”, е показателен за плитководието на това изкуство: “Артистката започна със стриптийз, по време на който маркира с кал типично женските места от оспорваното си голо тяло, рецитира от книгата си Сезан, тя беше велик художник, а накрая бръкна във вагината си и започна да вади нещо, което на пръв поглед приличаше на пъпна връв, но се оказа дълъг, навит на руло хартиен свитък, от който тя прочете един разпенен монолог.” Колежката на Шнийман, Ани Спринкъл, прави следващата стъпка, като предлага на желаещите от публиката да надникнат дълбоко във вътрешностите й с помощта на спекулум и фенерче. Напоследък принос за укрепването на вагиналното самочувствие дават онези предимно млади феминистки, “които откриха порнографията като последното бяло петно върху картата на идеологическото производство”, и които не желаят да оставят това поле само на мъжете.

С усмивка на устните

Посред това генитално настъпление Саниал се подхлъзва жестоко, като с ликуващ тон оповестява “откритието” на някаква американска психоложка, че мъжкият член съответствал на клитора. “Следователно мъжете също имат клитор!”, възкликва тя в пристъп на моментно умствено затъмнение, без да забележи, че е направила късо съединение. Саниал щеше да постигне много по-голямо въздействие, ако бе успяла да надвие феминисткия си инстинкт и беше отделила повече внимание на една тема, която засяга само с няколко изречения в епилога на книгата си – насилственото генитално осакатяване на милиони момичета и жени по света, което е и най-силното доказателство за тезата й, че женските гениталии са “застрашена зона, в преносен и в буквален смисъл”. А нима не е застрашена зона и тъй наречената designer vulva – модната мания с помощта на хирургическия нож срамните устни да се докарат до усмивката на фотомодел. Това е пароксизмът на един извратен идеал за красота, който няма нищо общо с феминизма, и може би затова се коментира в такъв неутрален ключ от Саниал.

Можем да приемем на драго сърце уверението на авторката, че е написала “пионерска работа в смисъл, че никой досега не е изследвал вулвата като подривен акт”. Но достатъчно ли е разграничаването на женските гениталии за изграждането на “положителен образ на вулвата” като противотежест на фалоса? И какво от туй? Това е проблемът на увлекателната – особено във филологическата й част, - добре написана и смела книга на Саниал: повечето читатели просто ще си кажат, че не разбират за какво е целият шум - нали и без това не бъркат вулва и волво.

Mithu M. Sanyal, Vulva. Wagenbach