Геният, който си остана странен до края

Струва ми се, че съвременното изкуство (или това, което се е самонарекло изкуство) ще ме зарази с дребна шарка. С дребната шарка на бездушния конформизъм. И си мисля: кое ражда истинското, дълбоко, гръбначно изкуство? Казвам гръбначно, за да го противопоставя на безгръбначното, разбира се. Дали това гръбначно изкуство вирее най-добре в пълната свобода (нищо, че може би е само привидна), или напротив - в диктатурите? Дали фриволните и псевдофриволни времена или напротив, суровите и мрачни времена на гонения и несвобода, раждат големите творци, търсещи изворите на човешката истина?

Днешните привидно свободни времена, в които се радваме да живеем, скитайки из елегантните пустини на моловете, сякаш не раждат особено силни произведения, търсещи и плашещи истини. Сега е модерна леката храна. Като се замисля: даже единственото списание за култура с по-голям тираж в България се казва "Лайт". А може ли нещо, което се казва Лайт, да изкопае сериозните и най-често мрачни истини на човешката душа? И да ги извади на бял свят, за да бъдат подложени на пречистващо обсъждане? Съмнявам се. Лека храна, вафли с лек крем, кола лайт се предлагат за нашите души на нашата културна трапеза. Творците на нашето на пръв поглед прекалено свободно време готвят гозби почти без калории. Защото, както се казва напоследък: Това търси публиката! След като публиката иска да отслабва не само около кръста и ханша, но и умствено - нека тогава да й дадем най-слабата храница, най-нискокалоричните кашички! Така си викат днешните творци.

И тъй: струва ми се, че уж свободните времена не раждат друго, освен лек и освежаващ конформизъм. Като плодова вода за уста и гаргари. А суровите времена на несвобода явно са раждали творци със здрави гръбнаци. Чуйте за този.

Когато над Русия пада истинският мрак

Даниил Иванович Ювачов е роден през 1905 година в Санкт Петербург. По това време социалистическите движения в Русия са вече в разгара си. На изток със стотиците оръдия на крайцерите гърми Руско-японската война. На запад нищо особено - Норвегия става независима държава, а в Лондон някакви веселяци създават футболния клуб Челси. Изкуството вече изглежда се е отърсило напълно от своята официалност. След най-различните постимпресионисти, синтетисти и предкубисти, на гребена на вълната излиза фовизмът. Анри Матис и няколко други майстори рисуват като диви зверове - затова именно ги наричат Les Fauves. Изкуството е готово да се отприщи, да руши бентове и прегради. Векът на рушенето на нормите - в обществото и в изкуството - започва.

Малкият Даниил го наблюдава през прозореца на стаята си и не знае какво да мисли. Повечето от нещата, които се случват наоколо, му се струват прекалено абсурдни. Когато е на 12, матросите и юнкерите, заедно с работници и анархисти, завладяват Зимния дворец. Няколко залпа от крайцера Аврора слагат края на демократична Русия. Която е съществувала само половин година - от февруари 1917-та до октомври 1917-та. Идват времената на Военния комунизъм, на НЕП-а и разни други плашещи човешката душа съкращения. Като ЧК и НКВД.

Именно тогава, когато над Русия пада истинският мрак, когато се изграждат основите на светлия социалистически строй, осигурил електрификация и трудови лагери за цялото 200-милионно население, именно тогава младият Даниил решава да прави свободно и независимо изкуство. Идиот! - ще каже всеки нормален човек. Ще загинеш така!

Но всъщност в началото на 20-те години нещата в Съветска Русия не изглеждат тъй безнадеждни. Напротив, особено в изкуството революционните надежди направо кипят. Та нима начело на Художествения институт във Витебск не застава самият Марк Шагал? И нима по същото това време в Петербург не творят акмеистите Гумильов и Ахматова - търсачи на най-чистата форма, неангажирани с нищо политическо и нищо социално?

Имаше един риж човек, който нямаше очи и уши...

И така младият Даниил променя фамилията си и се захваща да твори. Вече се казва Даниил Хармс. И с това име ще остане във всички времена - докато има умни хора с чувство за хумор. Първите му неща, пиеси и стихове, правят впечатление само на тесния кръг от авангардисти, в който той се движи. Този кръг скоро ражда едно поетическо движение: Обериу. Или Обединение за реално изкуство. Колко насмешка има в това име! Насмешка над тежкото и официозно имперско изкуство, но и насмешка над зараждащото се грубо и тенденциозно, партийно изкуство. Което има претенцията да е реалистично.

Даниил Хармс пише така: „Имаше един риж човек, който нямаше очи и уши, нямаше и корем и гръб, той нямаше и вътрешности и нищо (...) той нямаше и коса, така че риж го наричаме съвсем условно. И всъщност - я за него по-добре да не говорим!”. В това кратко, странно и абсурдно разказче има много повече реализъм, отколкото в цялото лакейско, партийно реалистично изкуство. Защото в това малко парче проза прозира истината за нещата в „Новия светъл свят”: че за човека вече ще се мисли като за нещо, за което не си заслужава изобщо да се говори.

И така - Хармс твори в най-мрачните години на Русия. Идва Сталин, после и ГУЛАГ. Хармс е интерниран за „противосъветските” си стихове, разкази и пиеси - чак в град Курск. А после идва войната. И непримиримият абсурдист просто казва: Аз няма да отида на фронта. Няма да служа на съветите. Няма да стана чак такова лайно. Странно, успява да избегне разстрела. Просто попада там, където накрая попадат много от истинските и радикалните, непримиримите творци: в лудницата. И умира от глад по време на ужасяващата блокада на Ленинград, отнела живота на половин милион цивилни граждани. Но не започва да пише в удобен и лек за смилане стил. Продължава да бъде странен. Странно наистина.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев