Германия - страна-властелин?

Френският философ, антрополог и демограф Еманюел Тод отдавна привлича вниманието с радикалните си тези. Навремето той прогнозира залеза на САЩ като световен лидер, завръщането на Русия на голямата сцена, но и светлата перспектива пред тандема Германия-Франция. Днес Тод остро критикува актуалното развитие на ЕС и особено ролята на Германия. Дотам, че неколцина участници в интелектуалната дискусия дори го наричат „германофоб”. Предлагаме ви част от неговите тези, изложени в интервю пред германския „Ди Цайт”, както и репликата на италианския философ Анджело Болафи.

"Не гласувах на евроизборите, защото надеждата за една Европа на свободните, равноправни и сближаващи се нации е вече мъртва", казва Еманюел Тод, според когото Франция би трябвало да излезе от еврозоната.

"Всички слушат Германия"

„Днес японците печатат пари, за да се справят с кризата. Така постъпват и американците, дори швейцарците. В същото време еврото и политиката на икономии разрушават обществата в Южна Европа. Елитите и индустрията се изтеглят от тези страни, младите хора нямат работа и не раждат деца. А тези, които са напуснали родината си, няма да се върнат. Наскоро списание „Шпигел” с радост писа за надарените южноевропейци, които пристигат в Германия. За мен като демограф фактът, че Германия изцежда тези хора, е лош колкото войната. Когато наблюдавам Европа, аз се чувствам като част от разказа на Кафка „Метаморфозата”: заспиваш дребен чиновник и се събуждаш огромно насекомо. Това е днешна Европа. Заспиваш като гражданин на свободна европейска нация и се събуждаш в една йерархична система, където гърците, португалците, испанците и италианците са граждани втора ръка, французите някак се измъкват като номер две, а всички слушат истинския лидер - Германия. (...)

Днес се намираме във фаза на раздалечаващите се нации. Преди да настъпи тази фаза, дълги години вярвахме в сближаването между нациите. Европейският проект се роди тъкмо от тази вяра. Но глобалната конкуренция доведе до перманентно състояние на икономическа война, което раздели нациите на силни и слаби и наложи в Европа една нова йерархия. (...)

За да разберем какво се случва днес в Европа, трябва да съберем смелост и поради чисто прагматични причини да започнем отново да мислим в старите национални стереотипи. Днес англичаните често пъти приличат на своя собствена карикатура - това, разбира се, важи и за французите. Междувременно обаче и германците са на път да се превърнат в своята някогашна карикатура. През 20-ти век видяхме, че германската култура в съюз с една невероятно практична ефективност може да доведе до временна парализа на колективното поведение. Днес Германия навярно допуска подобна грешка. Тя отново с невероятно практична ефективност преследва една цел, последствията от чието постигане са необозрими. (...)

Германия руши демокрациите в Южна Европа?

Днес в Германия демокрацията функционира добре само защото Германия има доминантна позиция в Европа. В този смисъл Германия прилича на етническа демокрация, а германците - на демократичен народ-властелин. Те се мислят за големи демократи, но всъщност, със съдействието на Франция, разрушават демокрациите в Южна Европа. Германия живее с един сбъркан образ за самата себе си. Несъзнателно, по един недраматичен начин, без заплахи и смърт, германците са на път отново да поемат онази своя роля, която довежда до катастрофа за европейците, но и за самите германци”, казва Еманюел Тод.

Според него в дъното на всичко е привързаността на германците към дисциплината, както и склонността им с голяма ефективност да решават частични проблеми, вместо да огледат целокупната картина на живота.

„Сриването на Европа ще ни изненада. Никога досега не е имало толкова богати, толкова застарели и толкова високо образовани общества, колкото в днешна Европа. Как обаче изглеждат враждите между стари народи, които не водят войни? Навярно една голяма част от Европа ще намрази Германия, а Германия няма да разбира защо. А може би много държави ще откажат да си плащат дълговете - в известен смисъл това ще бъде една сенилна война”, посочва френският интелектуалец.

Тезите на Еманюел Тод закономерно предизвикаха дискусия в Германия, където на критика беше подложено най-вече понятието „народ-властелин”, използвано от френския философ. Италианският му колега Анджело Болафи също оспорва това понятие и твърди, че възгледите на Тод крият много противоречия. Според него драмата в момента е съвсем друга: духовната и политическа обърканост на много интелектуалци в Европа. Ето част от аргументите на Болафи:

Предимствата на германския модел

„Убедените европейци трябва най-сетне да излязат от летаргията си. Те са длъжни да събудят за нов живот геополитическия и духовен потенциал на „проекта Европа”. И да се запитат дали пък (обратно на преобладаващото мнение) еврокризата всъщност не ги е сближила. Днес предизвикателствата пред Европа произтичат не от миналото, а от икономиката, от демографията и от актуалните дипломатически задачи. Друго предизвикателство е радикалното разноречие между Европа и САЩ по определени аспекти от Споразумението за свободна търговия.

Четвърт век след падането на Берлинската стена „германският въпрос” отново стана актуален. За разлика от миналото обаче, днес тази страна преживява необичайна и изненадваща метаморфоза. Оказва се, че германският модел се справя много по-добре с предизвикателствата на глобалния пазар - в сравнение със средиземноморските страни, където моделът е анархистичен и обременен от конфликти, както и в сравнение с англосаксонските страни с техния либерален Манчестърски капитализъм. Германия - освен всичко друго, успя да опази социалните, икономически и нормативни достижения, които са типични за европейския модел.

Германия, която навремето беше „трудното дете” на Европа, днес носи принципа на надеждата. Страната, която е отговорна за историческата трагедия на 20-ти век, днес трябва да поеме трудната и рискована задача с мъдрост и далновидност да доведе Европа до голямата ѝ цел - единението. Дали Германия е готова да поеме тази задача? Или пък ще се скрие зад историческата си вина и ще се отпусне в обятията на илюзията, че може да се превърне в една голяма Швейцария?” - пита в края на есето си италианският философ Анджело Болафи.