Германия 2006: Световно първенство по футбол

Равносметката от Световното първенство по футбол в Германия гласи: страната се промени. Тя вече е готова за мащабни реформи (каквито с неочакван успех наложи във футбола реформаторът Юрген Клинсман), тя умее да се захласва от възхита, тя е начисто със себе си, без да забравя историята си и без да изпада в национализъм, тя е понякога дори самоиронична. Не само субективното усещане на нацията, но дори и обективната действителност се промени след Световното първенство. То създаде работни места, ръстът в туризма достигна двуцифрени проценти, цялата икономика тръгна по-добре. В момента всекидневно възникват по 2000 нови работни места и дори предстоящото повишаване на ДДС не разваля настроението на хората в навечерието на 2007. Ако и реформите на голямата коалиция не претърпят преждевременна контузия, отиващата си година ще влезе в историята като преломна. Все пак сянката на съмнението още тегне над собствените успехи и над новото самочувствие на германците. Защото под прикритието на футболните запалянковци през годината успех постигнаха и десните екстремисти. Защото никой не знае колко дълго ще продължи икономическият подем и кога най-после ще го усети в портмонето си отделният човек. И защото Германия може да стане трета в света по футбол, но сякаш никога няма да се справи със здравната реформа. Е, какво да се прави, тук е така. “Човек се чувства като в младежка туристическа спалня, която се ръководи от параноиден шизофреник,” както писа наскоро Роджър Бойс, берлинският кореспондент на английския Таймс в голямата си обзорна статия за Германия през годината. “Просто не знаеш дали политиците, дали твоят личен лекар и хазяинът ти на следващата сутрин ще бъдат в лапите на самобичуващата депресия или пък на върха на гордостта си от това, че са германци,” пише още британският журналист. Бойс, който пристигна в германската столица като заклет скептик, вече е сключил сепаративен мир с този германски манталитет, както сам признава. Не само защото книгата му за Германия се продава толкова добре в самата Германия, но и защото вечната самокритичност на германците прави страната им интересна. Другите германски добродетели обаче, пише Бойс, които често пъти са деградирани до клишета, сякаш вече са на изчезване. Германската изпипаност? Кафемашината на неговия английски колега избухнала, тостерът се подпалил – и двете германско производство. Германското усърдие? Никой в Европа не работи по-малко време от германците, никой няма по-дълги отпуски. Спечеленото по този начин време обаче се инвестира в нещо, което британците отдавна са забравили: в поддържането на приятелства. Само допреди година никой дори не би сънувал, че един ден германците ще станат обект на завист заради умението си да живеят добре. Разбира се, все още предстои последният голям изпит по нормалност за тази страна. Правилно, германският хумор. Вярно, че в Германия вече отдавна се смеят на Монти Пайтън, на мистър Бийн, а напоследък и на казахеца Борат, но дали германците умеят да се присмиват на самите себе си? Според Бойс, решаващият изпит ще бъде първата германска комедия за Хитлер, която през януари излиза по екраните. Във филма на Дани Леви “Мой фюрер – истината за Адолф Хитлер” комикът Хелге Шнайдер изобразява диктатора като слабосилен, напикаващ се нещастник. Дали това е допустимо? Разрешено ли е изобщо? Ако с леко сърце положително и на двата въпроса, няма защо повече да се тревожим за националните флагчета от Световното първенство, забравени в багажника на колата.

Закачливата равносметка на Кристоф Зимес в Ди Цайт.