Гнусна история

Коментар на Ясен Бояджиев:

Преди седмица, когато научихме, че в МВР e съществувала организация за повсеместно незаконно подслушване, разсъждавахме, че пряко отговорният за това бивш вътрешен министър трябва да си отиде, но едва ли ще го направи.

Няколко дни по-късно, когато себеподобните му се разприказваха и се разбра, че той е подслушвал и всички министри, за да ги контролира и шантажира, предполагахме, че политическата му смърт е неизбежна.

Само два дни по-късно, след като чухме как и за какво беседват един висш прокурор (натоварен лично с преследването на корупцията по „високите етажи”), един доскорошен министър (отскоро официално раследван за корупция, но и „защитен свидетел” на прокуратурата) и доскорошният министър-председател на България (представящ се и възприеман от мнозина като най-безкомпромисния борец срещу корупцията), вече е очевидно, че под въпрос е съдбата не само на бившия вътрешен министър, но и на „началника” му. А и на тяхната партия, ако тя въобще може да бъде наречена така.

Без никакви скрупули, без грам морал

Сценарият се разви светкавично. Да, сценарий очевидно има, както са убедени най-твърдите привърженици на тази „партия”. Може да се разсъждава кой носи микрофона по време на тройната среща, какъв подлец е този някой (което е безспорно, въпреки доскорошния му ореол на един от любимите министри) и на кого се е продал. Може да се приеме, че самото подслушване на тази среща е отвратително. Може да се приеме също така, че е и незаконно, както уверяват от МВР - макар че звучи доста иронично, когато точно това МВР говори за законност. Може да се обсъждат и конспиративните възможности на „кукловодите”, на „Станишев и шайката около него” (които също са безспорни). Всичко това обаче вече са маловажни подробности. Кои са сценаристите, вече няма никакво значение. Макар че, разбира се, делото им е позорно.

Защото не сценаристите, а техните „жертви” собственоръчно и окончателно поставиха собствената си диагноза. Тя, впрочем, е отдавна известна, но никога досега не е показвана с такава безпощадна релефност и яснота, никога не е предизвиквала такова отвращение.

Хора с фрапиращо примитивен манталитет и крещяща простащина, с морал, пропит от най-отвратителен цинизъм и най-долна вулгарност, хора, които разбират управлението на държавата като мрежа от лични приятелства и схема за защита на лични интереси, като безкрайна далавера и откровена търговия с влияние, без никакви скрупули потъпкват и обезсмислят законите и превръщат институциите и разделението на властите в привидност и прикритие за тотална паралелна власт, която манипулира из основи политическия и икономическия живот, правосъдието и медиите.

И така до края на света...

Ще си отидат ли от политиката тези хора, след като сами се описаха така ярко и красноречиво? Ако зависи от тях, не. Те, както се вижда, ни най-малко не се смущават. Иначе отговорът зависи от това доколко на обществото и на държавата са им останали защитни сили. Този отговор, поне в краткосрочна перспектива, не изглежда много оптимистично.

Защото значителна част от обществото дори няма откъде да научи за ставащото. Друга част, отдавна обезверена и смачкана, не се интересува от него. А трета, заради липсата на елементарна чувствителност за морал и законност пък, дори не възприема въпросния разговор като нещо осъдително и още повече се радва на героите в него.

Колкото до държавата - тя, ако ви прави впечатление, в момента се крепи на една институция: главния прокурор. Но и за него, както казва един от въпросните герои, не се знае „кой кой е и с кого играе”.

Автор: Я. Бояджиев; Редактор: Д. Попова-Витцел