Децата на България

"Парите и насилието доминират децата днес!", "Децата искат от държавата модни дрехи!", " Кризата води до занижен контрол над децата!", алармираха някои български медии тази седмица след поредната анкета на НЦИОМ. Всъщност изводът от това изследване би трябвало да бъде: "Нека не избързваме с изводите!"

Изследването е проведено сред едва 600 деца, разделени на две възрастови групи - между 8 и 11 години и 12 и 17 години. Малко повече от 13 процента казват, че държавата е длъжна да им осигурява облекла, дори модни дрехи, храна, учебни помагала. Една трета от българчетата на възраст между 12 и 17 години смятат, че държавата им е длъжник по отношение на парите, които заделя за тях.

Държавата - бездънна каса за безплатни придобивки?

Да, и аз се стреснах от искането за "модни дрехи". Дали обаче това ни дава основания да стигаме до извода, че децата гледат на държавата като на бездънна каса? Че се интересуват само от материалното и неговите повърхностни измерения? Къде в ЕС държавата бяга априори от задължението да осигурява добро образование на гражданите си, отпускайки съответните финансови средства за това? Вярно, на практика има не малко примери за занемаряване на това задължение и те могат да се посочат без проблем в България.

Децата й обаче знаят, какво трябва да очакват от нея, а именно - по-добри условия на живот и по-високи заплати за родителите си, сочи анкетата на НЦИОМ. Да има нещо невярно в това? Тези български деца израстват в един глобален свят, в който могат да сравняват и знаят, колко получават родителите на едно германче със същия образователен ценз като техните. Чудно ли е тогава, че според анкетираните българчета недостигът на пари в семейството се разглежда като недъг на държавата, а не като вина на родителите?

Какъв трябва да е изводът от това? Че 20 години след промените младите хора в България се осланят на държавата, а не на собствените си сили, защото това са видели от родителите си, мечтаещи за привидно стабилния свят на умрелия социализъм?

Едва ли! Точно обратното: добре е, че поне децата от бедни семейства не са изгубили уважение към родителите си, че ги ценят въпреки недостига на пари. 43% от българчетата искат от родителите си безгрижно детство и свободен живот. 26% свеждат това до осигурена храна, дрехи и жилище, сочи анкетата на НЦИОМ.

И още нещо много важно - три четвърти от анкетираните в сложната пубертестка възраст говорят с родителите си по теми като любов и секс. А що се отнася до насилието - то според тях е по-често срещано в училището, отколкото в семейството.

"Кризата занижава контрола над децата!"

Така гласяха някои от коментарите на социологическата анкета. Който твърди това обаче трябва да е бил сляп за процесите в българското общество през последните 20 години. По принцип тези процеси са подобни на онова, което се случва и в останалите европейски страни с всичките положителни и отрицателни влияния на глобализацията върху семейството. Големият въпрос е, не как да контролираме децата си, а как да ги научим на самоконтрол. На родителите, които не са успели да постигнат това, не им е виновна нито системата, нито кризата. А що се отнася до държавата, тя не може да си позволи лошо образование, защото иначе ще остане без млади хора. Те и без това я напускат, без желание да се завръщат. Но... нека все пак не избързваме с изводите!