Добре дошли в Русия на зрелия Путин

Един плаче, друг се смее, трети не понася руската власт, друг я възхвалява. Има патриоти и чуждопоклонници, страшно обеднели хора и такива, натрупали приказно богатство. Едни са московчани, други живеят някъде в някакво забравено дори и от бога селце. Има отишли на фронта и влезли в затвора...

Ето така си живеем, откакто свалихме червеното знаме от Кремъл преди 25 години, и по-точно - на 25 декември 1991 година. Станах неволен свидетел на спускането на знамето, защото гостувах на приятели в едно жилище точно срещу Кремъл. Логичната смърт на гиганта не можеше да не предизвика едновременно страх и облекчение. Над Кремъл се развя руският трикольор и нова Русия затрепери от полъха на зимния вятър. В онази вечер изглеждаше, че всичко е само игра на понятия и ОНД е само замаскираното продължение на СССР. Московчани равнодушно побързаха да се приберат в къщи. И сгрешиха, включително и аз самият. Защото от този момент нататък Русия щеше да се промени радикално. Въпросът е дали днес е по-добре?

Няма еднозначен отговор 

Неведнъж в световната история се е случвало някоя държава да се обиди на целия свят и да търси признание, изхождайки от представата за своята уникалност. Сега обидената е Русия, или поне се прави на обидена. Има ли обаче право да се обижда на това, че някой (Западът, НАТО, Америка) ѝ е откраднал Съветския съюз? Едва ли. Защото Съветският съюз рухна под тежестта на собствените си органични пороци, породени от маниакалната несвобода във всички сфери на живота. Ако Съветският съюз съществуваше без съседи и врагове, щеше да рухне още по-рано.

Независимо от всички негативи, всички очевидни признаци за наличието на авторитарен режим и самодържавие, независимо от въображаемите болки, предизвикани от разпада на СССР, и мечтата за неговата реставрация, Русия вече не е онова комунистическо страшилище, подхранващо се с класовата ненавист. Русия не е Северна Корея. Тя също иска да консумира и да живее по-добре, както всичките развити страни.

Но все нещо не ѝ се получава. С трудностите, които сега изпитва, Русия се нарежда сред другите проблемни страни, като се различава от тях само по оргомната си територия и ядреното си оръжие. От самото начало основен враг на Русия стана липсата на представа за това, какво е свободата и защо е нужна тя. Интелигенцията от преди Перестройката знаеше какво е това освобождение, но разбираше малко от свобода.

Животът в Русия през тези 25 години след края на Съветския съюз може да бъде разделен на четири етапа. 

Ранният Елцин

Първият е този на ранния Елцин. Това е единственият период, в който възникна надежда за промени, които властите отчасти поощряваха, макар и тромаво. Именно тогава просветеният руски елит получи рядката възможност да се обедини с властта в някакво митично "ние". Изглеждаше, че обществото и държавата бяха готови да се сближат.  Всичко обаче се провали, защото - както държавната власт, така и обществото - имаха слаба представа за законите на човешката природа.

Народът събори комунизма с надеждата за по-добър живот. Той обаче не издържа изпитанието известно време да живее по-лошо, макар и да работи повече, и прокле демокрацията. Русия започна да се завръща към своето традиционно състояние на апатия и безотговорност. Непривлекателността на новоизграждащия се режим доведе до парламентарната криза през 1993 година, до сепаратизма, войната в Чечения, до битката с олигарсите и господството на мафията.

Слабият Елцин, отдаден на алкохола

Вторият етап от живота на нова Русия след срамните президентски избори през 1996 година е периодът на слабия Елцин, отдал се на алкохола, разделил се с реформаторите, за да прилече на своя страна "силоваците" - тайните служби и военните. Финансовата криза от 1998 година, растящата носталгия, социалната истерия и ценностното разминаване със Запада хвърлиха Русия в обятията на чекистите от тайните служби.

Ранният Путин

С идването на Путин на власт беше подписана квитанцията за грешките на руската демокрация. Но третият период - на ранния Путин - имаше характера на политически преход. Постепенно обаче стана ясно, че Русия не може да догони една Португалия по БВП на глава от населението. Стана ясно още, че не сме китайци и нямаме достатъчно трудов потенциал. В замяна на това имаме евтин петрол и прогресираща носталгия. Тя (носталгията) получи и идеологическа подплата под формата на отказ от универсалните ценности и опора в традиционните ценности на живота, наред с издигането на ролята на православната църква. Църквата започна да използва този изключителен исторически момент за своето уникално обогатяване - в замяна на преданост и държавен патриотизъм.

Зрелият Путин

Сега Русия се намира в периода на зрелия Путин. И той, като един машинист, прикачи локомотива за последния вагон и подкара композицята обратно с твърдението, че бъдещето е назад в миналото. По време на гражданските протести през 2011/12 година влаковата композиция тъкмо набираше скорост в обратна посока.

Путин разбра много добре, че страната му реагира по-скоро на мобилизация, отколкото на модернизация. На тази основа той осъществи така рядко срещаното в историята на Русия единство между власт и народ (голямата част от него). Руската накърнимост от загубените територии се превърна в твърдо убеждение в собственото превъзходство - морално, историческо и религиозно. Кремълските силоваци и дипломати се оказаха на висота: лъжата - в ролята на богиня на войната - действа както в Студената война срещу Запада, така и в горещата война срещу Украйна и всички други противници, за да ги върне в руската сфера на влияние. Западът пък сякаш наля вода в руската мелница, показвайки липсата на единство и, откровено казано - стратегически немъдро поведение. 

Има ли изход от създалото се положение? Възможно е в следващия, пети период от живота на Русия да настъпи сближаване с набиращия увереност Запад - за благото на всички. Но това е само прогноза, която няма да стане реалност още утре.