Евреите, които България не спаси

Години наред спасението на 50 000 български евреи беше (и продължава да бъде) най-експлоатираното клише в опитите да се гради външнополитическия имидж на страната: както по време на комунистическия режим, така и при всички правителства, които се смениха след 1989-та.

Претенцията за безусловна толерантност на народа (на целия народ!) прозвуча за пореден път и от устата на настоящия български премиер по време на посещението му в Ерусалим в началото на седмицата. В страна като Израел, в която паметта за жертвите е неразделна част от националната идентичност, демонстрацията на хладна нечувствителност и безразличие към трагедията на другите 12 000, чийто последен жизнен път е минал под ескорта на българската армия и полиция, издава особена морална несъстоятелност и нездрава склонност към търговия с избрани пасажи от миналото.

Кой преиначава българската история?

Официално приетата версия за спасението на българските евреи има още един смущаващ ефект. България се държи като алчен концесионер на онази част от историята, чиито “нравствени котировки” винаги ще бъдат високи.

Ако говорейки за миналото, се отъждествяваме само с позитивните фигури, ние директно се самоизтъкваме и си приписваме единствено положителната роля, пише Цветан Тодоров. Това колкото ритуално, толкова и приятно описание не носи никакво морално предимство за неговия автор. Защото моралът е или безкористен, или не съществува.

В сложната тъкан на истинския живот се преплитат и величието, и мерзостта; и сакралното, и баналното; и героичното, и циничното. Няма никакъв морал в зловещата аритметика, според която животът на 50 000 е “платен” с живота на 11 343.

Известни са имената на всичките 11 343-ма души, натоварени от българската полиция и армия в запечатани вагони и депортирани в Треблинка. Известен е и начинът, по който български войници и офицери са се отнасяли с тях. Нима можем да извръщаме очи от поведението на онези мъже, действали от името на България и под български флаг, които са се отличили с удивителна жестокост, които са грабили, изнасилвали и пребивали мъже, жени и деца в последните дни на техния живот? Нима днес потомците на “спасителите” не трябва да се интересуват от сенките на миналото? Защо България никога не поиска прошка за стореното?

Периодичното повдигане на тази тема по повод разни годишнини никога не успя да привлече вниманието на българското общество. Смущава и санитарната дистанция на еврейските организации, които - толкова години вече - не се наемат да спорят с плакатното представяне на българското изключение, не успяват да напуснат пределите на “политическата коректност” и не настояват по един категоричен начин за искрен поклон пред погубените човешки родове.

Неродените деца на избитите

При посещението си в Израел Бойко Борисов отиде една стъпка по-напред от своите предшественици. Освен заканителните интонации към “онези кръгове в света, които преиначават, тълкуват и коментират историята”, Борисов не се посвени да украси същата тази история, позовавайки се на някакъв коефициент за “годишния прираст” на спасените български евреи. Според логиката на тази абсурдна математика “сметката” за евреите от Беломорието и Тракия става още по-страховита. Според зловещото уравнение за “годишния прираст” не трябва ли да броим и неродените деца на онези 12 хиляди, които - нека повторя - бяха избити през 1943 година с печалното участие и на България?

Подобна селективна политическа амнезия и отсъствието на какъвто и да е импулс за състрадание хвърлят сянка върху величието на стореното от немалко българи. И колкото и патетично да звучи “каноничният разказ”, както написа Румен Аврамов в книгата си “Спасение” и Падение”, той ще продължава да наподобява едноизмерен плакат, положен в плоскостта на пропагандата.

Автор: Еми Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел