Един феноменален успех: как Вучич управлява Сърбия
22 юни 2020Коментар на Норберт Мапес-Нидек
Светът е просто полудял, а точно в сърцето на Балканите изглежда цари пълно спокойствие и задоволство. В продължение на десетилетия се твърдеше, че страните от този неспокоен регион ще се успокоят, чак когато поемат твърд курс към Европа, към демокрация и правова държавност. Сега мнозина като нищо биха си помислили, че това е било грешно.
Та нали тъкмо под авторитарното управление на президента Александър Вучич Сърбия сякаш намери себе си. Вместо да се тътри, теглен на буксир от „танкера ЕС", президентът с твърда ръка направлява държавния кораб встрани от опасните скали на бурния световен океан. И показва на всички как се стига до спасителни брегове: още идната събота Вучич ще отпътува за Вашингтон, за да демонстрира в Белия дом „помирение" с Косово или поне да „отвори нова страница" в историята на конфликта. Не Европа, и не Ангела Меркел явно са тези, които гарантират сигурността и реда. В тази роля изглежда се виждат по-скоро Александър Вучич и - колкото и невероятно да звучи - Доналд Тръмп. Трудно е да се повярва подобно нещо. И съмненията наистина са оправдани.
Грешка е да се приеме, че фантастичният изборен резултат на Вучич доказва доверието към президента. Неговата „Сръбска прогресивна партия" (СПП) не е елемент от плуралистична система, в която партиите се конкурират за доверието на избирателите с идеи и аргументи. Тя не е просто някаква партия сред много други, тя е онзи неизменен център на властта, какъвто едно време беше Комунистическата партия.
Системата, която крепи властта на Вучич
Всеки, който си търси работа, всеки предприемач, който очаква поръчки и всеки местен политик, който се нуждае от средства за своята общинска хазна, е принуден да се кланя пред вездесъщата власт. По абсолютни числа СПП е най-голямата партия в цяла Европа - членската ѝ маса наброява 730 000 души - и то в страна, чието население не е по-многобройно от това на германската провинция Хесен. Който е получил работа или пост благодарение на СПП, а междувременно това са май почти всички в Сърбия, бърза да даде гласа си за партията. Загуби ли тя властта, избирателят губи и работата си. Това е нещо като затворена система от привилегии, която се сплотява допълнително преди избори.
Партията методично изграждаше структурите на своята власт: тук ще даде някоя малка субсидия или дарение за местно радио, там ще окаже услуга на някой кмет или ще отпусне щедри държавни поръчки. Така почти незабележимо властта разшири влиянието си, и - докато се усетят - нейните конкуренти бяха просто смачкани. В страната днес вече няма опозиция. А социалистите, които са втора политическа сила с 11% от гласовете, са само услужлив партньор, който подава топката.
Властта в Сърбия сега е стабилна, почти толкова, колкото едно време беше и комунистическата. Тя ще функционира дотогава, докато има какво да се раздава или разпределя. Благодарение на умелото лавиране на управляващите, този механизъм все още работи: помощите от ЕС и инвестициите от Китай помогнаха на Сърбия да реализира, редом с Румъния, най-високия икономически ръст в региона преди началото на кризата с коронавируса. А ако вярваме на прогнозите, щетите от пандемията в Сърбия ще бъдат много по-леки, отколкото в други страни. Чужденците харесват страната: всемогъщата „Сръбска прогресивна партия" е превърнала страната в рай за инвеститори: лицензите не представляват никакъв проблем, а съпротива не може да се очаква отникъде.
Драконовски мерки срещу пандемията
Сърбия реагира на пандемията от Ковид-19 много по-твърдо от всяка друга страна в Европа: беше наложена всеобща забрана за излизане от 17 часа до пет сутринта, а хората над 65 години изобщо нямаха право да напускат домовете си. Наказанията за онези, които не спазваха ограниченията, бяха драконовски. Но вирусът не се стряска от държавната власт.
Той се подхранва от отчайващата социална ситуация в страната: след известни първоначални успехи броят на заразените отново взе да нараства – особено в студентските общежития, където условията за живот подозрително много приличат на онези в общежитията за източноевропейците, работещи в някои германски кланици. До изборния ден обаче никой така и не повдигна тази парлива тема. А датата за изборите явно беше перфектно подбрана.
Такава е новата стабилност в региона. Вече просто не остана никой, който да противоречи на Вучич. Президентът води на къса каишка дори православната църква. Затова се чувства способен да реши дори вечния проблем с Косово – както той намери за добре.
Проблемът с Косово
От две години Вучич и неговото албанско „алтер его" Хашим Тачи спорят за размяната на територии между Сърбия и Косово. При това тук изобщо не става въпрос за истинско помирение, за осмисляне на миналото, за деескалация на напрежението в обществото. Гони се точно обратното: с подобно решение двамата лидери ще заздравят властта си и вече дори няма да е нужно да зачитат правата на досадните етнически малцинства. А това, че Тръмп играе ролята на миротворец, се вписва идеално в цялата картина: да подменя международните правила чрез двустранни „сделки" със силните хора на властта е точно онази политика, която Тръмп се опитва да води. Ако пък с тази маневра може и допълнително да подразни европейците, толкова по-добре.
Изборен успех с 62 до 63% е направо фантастичен резултат. Но в Европа знаем добре, че това не води автоматично до по-голяма стабилност. Както беше казал руско-американският автор Алексей Юрчак, резюмирайки опита на своето поколение: „Всичко изглеждаше вечно, докато не се срина".