Защо българската корупция е "по-лоша"?

"Благодаря на Финландия, благодаря на Холандия, че свършиха работата на нашето правителство", прочетох в един австрийски форум, след като двете страни спряха България за Шенген. Читателите на вестник Ди Пресе обвиняват австрийското правителство, че заради икономически интереси в Югоизточна Европа пипа с кадифени ръкавици България и Румъния. Но защо австрийците се гневят на българите, когато самата Австрия в момента се тресе от корупционни афери?

Корупция от А до Я

Текущите корупционни афери в Австрия са толкова много, че едно издание ги подреди по азбучен ред. И се оказа, че има горе-долу за цялата азбука. Да вземем например аферата Бувог с приватизацията на държавни жилища, в чийто център е бившият финансов министър Карл-Хайнц Грасер. Твърди се, че хора от приятелския му кръг са получили огромни комисионни за тази сделка. Прокуратурата взе на мушка и сделката за изтребителите Юрофайтър. Магистратите подозират, че британската компания Вектър Еърспейс е предлагала астрономически суми на високопоставени политици, та чак до бившия министър на отбраната. Подозрения в корупция непрекъснато изникват и около австрийския Телеком. В медиите блуждае подозрението, че операторът се опитвал да купува политическо влияние, за да получава сочни поръчки от вътрешното министерство. В тази връзка понякога споменават и сделката за българския Мобилтел.

А стане ли дума за оръжейни сделки, най-вече международни, в Австрия няма как да заобиколите легендарния лобист Алфонс Менсдорф-Пули. Зад паравана на някакви "консултантски услуги" той всъщност организира луксозни ловни уикенди за представители на виенския политически елит. Явно не му вреди фактът, че е женен за... бивша министърка. А ако трябва в пряк текст да определим дейността му: той открай време укрепва топлите връзки между бизнес и политика. Миналата година го арестуваха в Лондон по подозрението, че е раздавал подкупи на политици в Чехия и Унгария по поръчка на Бритиш Еърспейс, но много бързо го пуснаха. Името на графа - защото Менсдорф на всичкото отгоре е и със синя кръв - се появи и в един вече отшумял скандал от близкото минало. Подозират го, че е участвал като посредник в опита на британско-шведския BAE Systems да спечели симпатиите на чешките политици, за да одобрят лизинга на изтребителите Грипен. Виенската прокуратура преди време разрови около Менсдорф и за евентуално негово участие в скандала около германския концерн Сименс. Както си спомняте, оказа се, че Сименс е платил подкупи на обща стойност над 1 милиард евро, за да си осигурява спокоен бизнес в чужбина. Дори Гърция, която днес е на мушката заради бюджетни мошеничества, тогава заплаши, че ще иска обезщетение от Сименс заради нарушаване на прозрачността и заради нелоялна конкуренция. Твърди се, че чрез съмнителни действия Сименс е спечелил поръчките за дигитализация на гръцката телефонна система и за системите за наблюдение по време на олимпийските игри.

Има ли по-добра и по-лоша корупция?

С други думи: добрата стара Европа също не е цвете за мирисане. Пита се тогава: с какво българската корупция е по-лоша? Въпросът е легитимен, но въпреки това разлика има от земята до небето. Да вземеме най-малко мощният инструмент на разследващата журналистика. В Западна Европа корупционните скандали са на страниците на вестниците с имена, цифри и факти, каквито рядко се публикуват за аналогични афери в България. Журналистите не се боят да пишат и за скандали, които тепърва се разследват или едва набират скорост. Като застраховка им служи единствено стандартното изречение, че важи презумпцията за невиновност. Обществото е информирано, а публичният дебат поставя под натиск както политиците, така и разследващите органи. Корупционните афери не се разминават и не заглъхват без последствие.

Втората разлика е, че политиците на Запад подават оставка, включително и под медийния натиск, който създава атмосфера на нетърпимост към корупцията. Бившият австрийски канцлер Волфганг Шюсел неотдавна напусна австрийския парламент заради корупционните афери около няколко негови министри, главно от крайнодясната Партия на свободата, с която канцлерът беше в коалиция в началото на века. Бившият канцлер окончателно излезе от голямата политика само заради едно подозрение за корупция, което дори не го засяга директно.

Третата разлика беше формулирана по възможно най-недвусмисления начин от един от най-богатите бизнесмени в Чехия. Мултимилионерът Андрей Бабиш определи страната си като най-корумпираната в Централна Европа и изрече на глас нещо, от което мнозина се крият: "В Западна Европа няма толкова много корупция сред полиция, прокурори и съдии, както у нас". Това просто наблюдение е многозначително за разликите между "Нова" и "Стара" Европа. защото без правоохранителна система няма успешна битка срещу корупцията. Тъкмо това каза Брюксел на София, когато й затвори шенгенската врата: и десет  ключалки не могат да защитят една врата, ако човекът зад нея реши доброволно да я отвори. Общественото доверие в полицията е ниско, няма ги и храбрите магистрати, които водят битки срещу корупцията, без да се страхуват от високопоставените и от покровители на престъпността...

Факторът "страх"

Страхът е четвъртата ключова разлика между старите и нови демокрации в битката срещу подкупността. На Запад със сигурност има по-малко страх - както сред журналистите, така и сред прокурорите и съдиите. Храбрият прокурор, който не се бои да тръгне срещу мафията, не е измислен герой от италианските политически трилъри или от холивудските филми. Преди да спечели славата си като кмет на Ню Йорк след атентатите на 11 септември, Рудолф Джулиани вече имаше извоюван авторитет като прокурор. Тъкмо той заедно с двама свои италиански колеги даде най-голям принос за осъждането на 22-ма мафиоти за трафик на хероин. Джовани Фалконе, легендарният прокурор на Сицилия,  заплати с живота си борбата срещу мафията. Тоест няма битка срещу престъпността без лична доблест, тази битка ражда своите високомотивирани герои, които вярват в справедливостта и искат да допринесат за нея.

Коментирайки мудната работа на правосъдието по корупционните афери, австрийският вестник Ди пресе написа едно знаменателно изречение: "В последно време на ход е едно ново поколение прокурори, които вече не са готови така лесно да оправдават политиците и тяхното обкръжение". Пита се кога и България ще може да каже същото за себе си?