За вредния шум около антихуманните смъртни присъди срещу българските медицински сестри в Либия

Разбира се, смъртните присъди срещу българските медицински сестри в Либия са нещо ужасно и всеки цивилизован човек е в правото си да протестира против тях. Но обществено-политическата истерия, настъпила в България по повод делото и присъдите всъщност само вреди на хуманитарната кауза за спасяването на петте жени.

България номинално, а до голяма степен и реално, е правова държава. Това означава, че българските граждани и техните политически представители признават разделението на властите и върховенството на закона. Така че, каквито и съмнения да храни човек към либийската правна система, опитът да й се повлияе с политически средства не е нищо друго, освен самопризнание, че на правовата държава се гледа просто като на някакво бижу за пред Европа. Да, мнозинството българи са убедени в невинността на медицинските сестри, но това обстоятелство е правно ирелевантно. Да не говорим пък, че за държава като Либия, която в момента се опитва да си създаде нов имидж и да се върне в международната общност, е особено важно да докаже независимостта на своята съдебна система. В противен случай светът ще я смята за неблагонадежден партньор, който действа опортюнистично и няма сериозни планове за вътрешни реформи. Тъкмо такова навярно е мисленето в Триполи.

На този фон дългогодишните усилия на българските политици да измъкнат подсъдимите от процеса бяха сбъркани в самата си същина. Изхождайки от две логични предположения – че Либия не е правова държава и че проблемът може да се реши политически – министри от два кабинета стигнаха до неправилното решение да осъществяват натиска върху Триполи публично. (Дали заради собствените си рейтинги или от вътрешно убеждение е друг въпрос, който в случая е второстепенен.) Международната практика обаче показва, че такива деликатни мисии са успешни единствено, когато се провеждат в сивата зона между политика и право, между хуманитарни приоритети и болезнени отстъпки. И най-вече – в пълна тайна, доколкото огласяването на подобни договорки, които често пъти прекрачват отвъд прага на легалността, би било тежък удар върху престижа и на двете договарящи се страни. Западните държави често освобождават свои заложници в резултат от тайни преговори, но за условията на тези сделки не се говори. Понякога платените откупи официално се представят като помощи за развитие, защото нито едно демократично правителство не би рискувало публично да наруши принципите на правовата държава. Колкото до насрещната страна – независимо дали става дума за терористи или за недемократични правителства – тя получава своето (пари или политически отстъпки) само при условие също да пази тайна. Една от държавите с богат опит в това отношение е Германия и тъкмо това обяснява необичайно ясната препоръка на канцлера Герхард Шрьодер към българската общественост: осъдените сестри имат по-голям шанс за спасение, ако въпросът не се раздува.

Много е вероятно петте жени все пак да бъдат помилвани и да се върнат по живо по здраво в България, макар и с тежки травми от преживения ужас. Дано тогава мнозинството, което ги смята за невинни, най-после да преразгледа и една своя архаична нагласа. Защото то навярно е същото мнозинство, което горещо подкрепя смъртното наказание.