За каква държава гласуваме?

По един въпрос напоследък проучванията на общественото мнение са единодушни – в България най-голяма, с убедителна преднина пред останалите, е „партията” на разочарованите (от държавата), излъганите (от политиците) и отчаяните (от липсата на перспектива), които смятат, че изборите няма да променят нищо. За пореден път и предизборната кампания премина в унисон с тези настроения. Медиите се надпреварваха да показват хора, оплакващи се, че са бедни, безработни, бездомни или болни, защото политиците не мислят за тях, а държавата ги е забравила; и политици, обещаващи по-високи доходи, повече работни места, ниски сметки, безплатни блага и държава, която ще се погрижи за всички и за всичко. После, както винаги, повечето от тези обещания, естествено, ще останат неизпълнени.

Нереалистични очаквания

Разочарованието, отчаянието и усещането за лъжа обаче са резултат колкото на неизпълнените (и неизпълними) обещания на политиците, толкова и на неоправданите очаквания на избирателите. Разбирането, че благосъстоянието зависи единствено от това дали политиците „мислят за хората” или не, е илюзорно. Защото не политиците създават работни места, заплати и пенсии, а работещата икономика и инвестираните в нея инициативност, предприемчивост, упоритост, знания и пари.

Упованията във всеобгрижващата държава пък са нереалистични. Възможностите на държавата са ограничени, защото всичко, което представлява и прави тя, зависи от събраните от данъкоплатците ресурси. А тези ресурси, колкото и както и да се резпределят и преразпределят те, винаги ще са ограничени и все за нещо ще са недостатъчни. Преразпределянето пък винаги ще е в някаква степен несправедливо: за да дадеш повече на един, трябва да вземеш повече от друг; ако искаш да плащаш за тока по-малко отколкото той струва в действителност, някой друг ще трябва да плати разликата; ако искаш да се пенсионираш по-рано, някой друг ще трябва да се пенсионира по-късно, за да ти изработи пенсията.

Когато гласуването е мотивирано от такива нереалистични очаквания и изборът се основава на подобни илюзорни критерии, разочарованието и усещането за лъжа са гарантирани и винаги ще изглежда, че изборите не променят нищо.

Какво може и трябва да прави държавата?

Една модерна, европейска държава, каквато България претендира да бъде, наистина трябва да осигури поне минимална степен на солидарност, за да помогне на онези, които не са в състояние и нямат шанс да се справят сами. Тази степен на солидарност обаче зависи не толкова от нечие добро желание или чувство за социална справедливост, колкото от това как държавата се справя с другите си функции. Функциите, които, всъщност, са смисъл на съществуването ѝ и нейно основно предназначение.

Държавата трябва да създава законите и правилата, по които функционира обществото, като се старае в максимална степен да балансира съществуващите в него интереси. А не да угажда на нечий частен интерес за сметка на останалите. Трябва не просто да гарантира на думи, а да осигури на дело безкомпромисното спазване на тези закони и правила и равенството на всички пред тях. Тоест, да бъде равноотдалечена (или равноприближена) до всички и всеки, а не да се сдружава с някого зад гърба и за сметка на останалите.

Трябва да изгради прозрачни и отчетни институции, които с еднакво усърдие да работят в интерес на всички, а не на силните на деня. Включително и преди всичко – независима съдебна власт.

Трябва така да устрои системите на осигуряваните от нея публични „услуги”, че те да харчат публичните средства рационално и ефективно, да постигат максимално качество с минимален ресурс. А не образованието да произвежда неграмотни, здравеопазването – болни, а органите за ред и сигурност да се срастват с престъпността.

Какво да очакваме и да изискваме?

Българската държава не се справя с тези си функции. А само устроена по такъв начин държава може да създава условия за развитие и просперитет на гражданите си, което означава – благоденствие, работеща икономика, повече доходи, повече ресурс за преразпределяне към нуждаещите се.

За такава държава трябва да гласуваме.

Такава държава имаме основание да очакваме.

И такава държава имаме правото и задължението да изискваме от политиците, които избираме.