За оцеляването на българското здравеопазване

Анализ на Мирела Иванова:

По време на визитата си в “Пирогов” министърката на здравеопазването д-р Таня Андреева мимоходом спомена за предстоящата промяна в здравноосигурителната система и демонополизирането на НЗОК до средата на 2014 година. За втори здравноосигурителен стълб се говори отдавна, още при управлението на Тройната коалиция. Идеята засега е 2% от здравните вноски да се прехвърлят към частни фондове, които да поемат основния пакет от медицински услуги, а с останалите касата да изпълнява само контролни и доплащащи функции. Подобен модел обаче изглежда обърнат наопаки, защото практиката в повечето европейски страни е частните фондове да покриват услуги, непоети от задължителното осигуряване.

Ако се разбие монополът на НЗОК, теоретично би могла да възникне конкуренция. Но на практика съществуват много и предвидими опасности: приоритетно финансиране на “правилните”, защо не и преимуществено частни болници, неизбежни фалити на лечебни заведения в по-бедни региони, недостъпно здравеопазване за най-уязвимите групи: децата и възрастните.

Многото пропасти

В един толкова тревожен и обществено значим дебат, който би трябвало да очертае не само настоящето, но и да провиди доброто бъдеще на националното здравеопазване, несъмнено възникват множество и противоречиви гледни точки и предложения. Стига се и дотам основен фокус на споровете да бъдат икономическите показатели, а да се пропуска ядрото на проблема, а именно - сложната и хуманна сдвоеност на взаимоотношението между лекари и пациенти, което в никой случай не бива да бъде разглеждано като функция на предстоящите промени. Недопустимо е, когато се разисква здравето на нацията, да се говори само и единствено за пари.

Според класация на Обединените нации, през 1938 година България е стояла на седмо място по ниво на здравеопазването, изпреварвала е страни като Норвегия, например. Оттогава до днес в системата се трупат грешки върху грешки: забраната на частното здравеопазване през 1966 година, повторното му връщане без регламенти и правила през 1990 година, разкъсването на широката и изградена мрежа от социални и хуманни придобивки, които включваха дори училищно здравеопазване и профилактика и обхващаха масово българското население. За стоматологичната помощ не ни се отваря и дума - там контрастите са очебийни.

Днес в българските болници продължават да работят специалисти от световен ранг. Преди дни бе огласено, че екип, ръководен от проф. Търнев, е дал поредния научен принос в откриването и диагностицирането на ново генетично заболяване. В общата картина на здравеопазването обаче съществуват пропастни разминавания между равнището на повечето специалисти и условията, в които са принудени да работят. Налице е видим дисбаланс и между различните лечебни заведения, университетски и общински болници например, преувеличен е рязко и броят на болниците за сметка на качеството на здравните услуги, които предлагат.

"Разбирате ли, става дума за оцеляване!"

“Шефове на болници са принудени да свият разходите и въпросът не опира до средства за високи технологии, а до обикновената издръжка за ток, вода, парно. Разбирате ли, става дума за оцеляване, а не за развитие”, категоричен е в оценката си ръководителят на ВМА ген. Тонев. Д-р Мими Виткова, бивш здравен министър също твърди, че българският здравноосигурителен модел се нуждае от промяна, и то в няколко посоки: “Първата е по отношение на неговата несолидарност - няма европейска страна, в която 50% от разходите за здравеопазване да са от джоба на пациента. У нас това е факт, така че първо трябва да се отстрани тази несправедливост”.

Несъмнено е, че реформата в здравеопазването е неотложна. Но още по-несъмнено е, че това трябва да се случи само при наличието на пълен и коректен анализ и ясна програма, с начертани конкретни стъпки. Инак можем да си говорим до безкрай - като за митичната електронна здравна карта и вечно растящия брой на неосигурени в България.