За пързалянето и изпързалването
21 декември 2010В нашия редакционен блог тя споделя следните "родни" впечатления:
Част 1: Пързалянето
Днес паднах на пистата. Не на ски пистата, а на самолетната, в София. Още преди да слезем ни предупредиха на немски и английски да внимаваме, защото условията били лоши. „За съжаление тук не е почистено”, каза стюардесата, в чийто глас съчувствието и присмехът бяха лесно доловими. Германка, помислих си аз, опитвайки се да сдържа гнева си към тази госпожица. Откъде накъде ще ми говори с такава ирония?!
Петте крачки от стълбичката на самолета до автобуса обаче се оказаха труден преход. На втората полетях и - къде със, къде без финес - се приземих почти пред вратата на автобуса. Последваха ме още двама спътници. Окапахме като круши. Пасажерски слалом, може би така би се наричала дисциплината, в която, благодарение на тежкия си ръчен багаж, първо набираш инерция, а после се хързулваш чак до целта - вратата на автобуса. След като се поотупах, реших да се поогледам. Надлъж и шир нито една машина, която да е в акция по почистването на снега…
Част 2: Въртележки
Куфарите излизаха на лентата бавно и мъчително. Докато пред очите ми се въртяха пет куфара на разстояние от 3 метра помежду им, в главата ми се въртяха картини как работникът (защото при това темпо не можех да си представя да са двама, камо ли повече) стои някъде в студа с огромните си ръкавици и мята куфари от количката върху лентата. Стана ми мъчно.
Още повече обаче ме натъжи една друга картинка, която роди въображението ми, захранено от многобройните чути истории за обрани куфари на Аерогара София. Работниците всъщност са двама. Единият мята куфарите, а другият контролира онези, които изглеждат привлекателно пълни… Съмнително пълни… И въпреки че проверката не е заради повишени мерки за сигурност, следва „обезвреждане” (конфискация) на част от багажа.
Куфарът ми най-сетне се появи. Отправих се по най-бързия начин към гишето на една фирма за таксита. Бяха ми казали, че така е най-сигурно да не попадна на някой мошеник. На секундата т. нар. диспечер организира такси. С неописуемо облекчение се отпуснах на седалката. Потеглихме.
Част 3: Изпързалването
Спокойствието ми не трая дълго. Причината: броячът в таксито. Не бяхме изминали и два километра, а той вече показваше 8,40 лева. На въпроса колко в крайна сметка ще ми излезе до автогарата, шофьорът отговори уклончиво: ами, 20-30 лева… Усетих как кръвта ми нахлу в главата, овладях гласа си и се опитах да включа най-металния си тембър. Това е нереално, казах, досега винаги съм плащала за това разстояние около 10 лева.
Шофьорът иронично се съгласи: добре, тогава ще ми дадете 10, ако искате ми дайте и шест. Пък може и нищо да не платите, сега са коледни празници… Може и промоция за без пари да направим, продължаваше троснато той. Е, тук вече не можах да се сдържа: Вие за тарифа не сте ли чували?, попитах. А той: Да, но тя е нереално ниска. В тази държава ред няма. Освен това, като ви оставя на автогарата, после се връщам на летището за моя сметка…
Аха, идеята беше следната: моят курс е еднопосочен, но трябва да платя за две посоки. Така е по логиката на шофьора, който описва работата си почти като благотворителна дейност. Да се смееш ли, да плачеш ли… Приключи разговора със съобщението, че всъщност навремето трябвало да стане учител, така щяла да му върви държавна заплата. Не коментирах. Реших да замълча. Какво да му отговориш в една държава, в която да си учител се смята за най-простата работа…
Прибрах се. Бях ужасно потисната. След пързалянето на летището и опита на таксиметровия шофьор да ме изпързаля повторно се чувствам доста охлузена. И охлузванията май няма да ми минат бързо…