Зрители на собствения си живот

Признавам, тези въпроси са прекалено едрокалибрени. А и леко наивни, отколе дамгосани като въпроси без отговор. Освен това вече не е прието да задаваме тъкмо в първо лице множествено число тези изцъклени питания за смисъла на живота. Дали Вселената мълчи или говори? Дали ние сме плод на замисъл или на случайността? Дали целта на живота е повече любов, повече отпуска или просто най-голямата колекция пощенски марки? На всички тези въпроси отговаряйте индивидуално, ако обичате. Поне тази свобода най-после си я набавихме. Сега само трябва да я защитаваме. Тогава: какъв е проблемът?

Проблемът, с извинение, сме ние самите

Проблемът е, че ние обикновено знаем какво искаме, но рядко действаме в съзвучие с това. Което не се отнася за този или онзи, когато решат да прочетат хубава книга, да родят дете или да стигнат пешком до Ванепумпел, ама, уви, тъй и не успяват. Отнася се до цялото общество, което само се лишава от щастие. Е, не го прави денонощно, не го прави безспир и в лицето на всичките си членове, но принципната нагласа е налице. Ако това е вярно (а по всичко личи, че е), тогава въпросът за смисленото живеене вече излиза отвъд границите на наръчниците с мъдри съвети (пийте повече вода, прекарайте една романтична вечер на свещи, изключвайте понякога мобилния си телефон) и изисква не частен, а структурен отговор. Който по-рано наричахме политически.

А това вече е много сложно, на пръв поглед дори абсурдно. Защо, по дяволите, тъкмо ние, благоденстващите обитатели на една от най-богатите страни на тази земя, трябва сами да се лишаваме от полагащото ни се щастие? Дали пък това не е поредната гадничка инсинуация на вечните дърти мърморковци наоколо ни?

Кога ли хората са били по-добре от днес?

Като си помислиш само какви неща можем да си подаряваме за Коледа! На лятно море през зимата, крем против бръчки за зряла, за много зряла, дори за презряла кожа, джакузи със струи отдолу и отстрани, от всички страни – и тъй нататък, и тъй нататък нагоре по стълбицата на прогреса. Принципът е добре известен. Спорна е само неговата оценка.

Просто се радвайте на живота, викат едните. Това са обикновено онези, които много добре си живеят с въпросния принцип. Издателите на списания, чиито статии изобщо не се отличават от публикуваните в съседство реклами. Търсачите на пазарни ниши, които употребяват по-голямата част от скъпоценното си и безвъзвратно изтичащо време тъкмо за това да задръстват пазара с все нови и нови продукти. А и всички останали, които все още не се давят в блатото на масовото потребление и дори са в състояние ама съвсем истински да се зарадват на новото си БМВ. Ами, защо пък и ние да не се радваме като тях?

Убедена съм: ние наистина много се стараем, и то не само по Коледа. От сърце желаем да се радваме. Даваме всичко от себе си за успеха на модерното капиталистическо общество.

Купуваме, купуваме, купуваме

Купуваме, трезво погледнато, много повече стоки, отколкото са ни необходими. И всяка година купуваме повече, отколкото предишната. Според Федералната статистическа служба днес купуваме с десет процента повече, отколкото през 2000 година. Средното германско домакинство обхваща 15 000 предмета! Авторката на този (както скоро ще се окаже - антиконсумативен) текст, със срам трябва да си признае, че в нейното домакинство навярно са дори 150 000. Усилията по изхвърлянето на стари предмети вече отдавна са доста повече от усилията по набавянето на нови.

Сиреч, на нас изобщо не ни липсва готовност да се радваме. Вече никой не седи на гол дунапренов дюшек, с единствената си чаша за чай в ръка, надвесен над „Капитала” под светлината на полюшваща се мижава крушка. Напротив, всички ние с все сила (и с цялата си покупателна сила) искаме да се радваме на живота. Така де, да не сме тъпи? За какво иначе ще е цялата дунанма тук долу, на грешната земя? Днес вече не сме длъжни да вярваме, че окончателното уреждане на сметките ще се осъществи там горе, и то със значително отлагане във времето. А дори и да вярваме в този последен отвъден ден за изплащане на заплати, това не ни пречи да се позабавляваме и на този свят. Щастието е позволено. Щастието е най-доброто, което притежаваме.

Щастието просто няма заместител

Пропуснатото щастие е най-лошото, което може да ни се случи. Проблемът обаче е в това, че ние очевидно не знаем как функционира то. Или поне до такива изводи е стигнала науката за щастието. Според нея повечето неща, с които се занимаваме (тоест, всички наши трудови, потребителски и сърдечни усилия, впрегнати в полза на принадената стойност) напук на очакванията изобщо не увеличават щастието ни. Това е много изненадващо. Защото принципът на умножаването на благата, който всъщност основателно следваме със съдбоносна решителност, е функционирал с успех в продължение на няколко милиона години. И работи и до днес в по-неразвитите общества. Очевидно за пръв път в човешката история е престанал да работи едва преди няколко години в обществата на благоденствието. Все още никой не се е сетил да ни обвини, че сме се отказали от тази суперуспешна находка на еволюцията. Независимо от това бихме сбъркали, ако се върнем към добре познатото. Защото рецептата на щастието „все повече и повече от все същото” изведнъж е престанала да функционира. Твърди се, че след достигането на определено равнище на доходи от около 10 хиляди долара годишно усещането за щастие не може да се усили чрез по-нататъшно увеличаване на благоденствието. Да, подобни изчисления може да нямат всеобща валидност и, разбира се, в детайлите си подлежат на проверка, въпреки това обаче възниква основателното опасение, че от няколко години (или десетилетия) насам ние работим против собственото си щастие. На фона на дългата история на човечеството това, естествено, изобщо не е причина да се разделим безвъпросно с един класически, да не кажем изконен принцип, гарантирал ни щастие през цялото наше развитие. Но и да продължаваме да го следваме не иде някак.

Икономистите биха казали: разходите и приходите, инвестициите и печалбите вече са станали неконтролируеми. Отделните елементи от тази мозайка вече не съвпадат. Ние работим прекалено много (най-вече поради това, че мнозина други са били изхвърлени или принудително парализирани) и печелим пари, но почти

не намираме време да харчим тези пари

– тъкмо затова вече има консултанти по пазаруването. Ако все пак успеем по някакъв начин да превърнем парите в стоки, ние нямаме време да консумираме тези стоки – примерно да прочетем книгата или да сглобим дърводелския тезгях. И това е само едно слабо място в нашите сметки, които изобилстват от аритметични грешки. Защото, за разлика от набавянето на стоки, тяхното консумиране не може да бъде делегирано. Но дори да си представим, че все пак сме успели някога някакси да изконсумираме въпросните стоки, ние изобщо не успяваме да се отървем от тях, за да отворим място за нови. Тъкмо в тази ниша се наместват многобройните бестселъри от типа на „Опрости живота си”. А ние самите постепенно се превръщаме в зрители на собствения си живот. В цялата тази бъркотия все по-често ни убягва личното преживяване.