И ето я България отново в царството на лъжите

Коментар на проф. Ивайло Дичев

Спомнете си как катастрофира комунизмът. През 80-те хората не изглеждаха гладни, лагерите отдавна бяха затворени, всеки му беше намерил някак колая. Нетърпима обаче беше лъжата, превърната в естествено състояние на живота - гнусяхме се от нея, но я възпроизвеждахме на събрания и после шушукахме откровения в кухнята. Лъжата, че социализмът е общество на равенството, не на феодални привилегии. Че капитализмът, за който мечтаехме в Кореком, загнива безвъзвратно. Че Чернобил не ни облъчва, а Гюргево не ни обгазява...

Сривът неслучайно започна с Горбачовската перестройка, която взе да изважда истината за миналите престъпления на режима и настоящата му корупция;  разрушителната ѝ мощ се оказа по-силна от целия ядрен арсенал на Запада.

Къде се озовахме 30 години по-късно

Трийсет години по-късно, ето ни отново в царството на лъжата и отново – пред криза, която рискува да го срине до основи. Вече не тоталитарно монолитна и централно управлявана, а множествена и пластична лъжа, майсторски таргетирана към психологията на отделната група.

Спектърът е широк. На единия край са бързо оборими твърдения като това на г-н Гешев, че именно той бил свикал изслушването в Европарламента (което от там удивени опровергаха). Или на г-жа Караянчева, че вкарването на журналистите в мазето на Партийния дом, било дело на предшестващия ги Пирински (оказа се, че си е тяхна тоталитарна приумица). В този жанр беше клетвата на г-н Симеонов да се хвърли с една релса в морето, ако държавата загуби делото за унищожаване на природата в Пирин – ако се съди по екраните, човекът си е жив и здрав.

В един по-мек вариант, предлагат ни се твърдения, които изглеждат съмнителни, но нямаме доказателства, за да разобличим. Например въпросът дали г-н Гешев живее в резиденция Бояна - той мистериозно не потвърди, но и не отрече, тъй че докато не го видим да влиза с плик на Била в дом номер 5 нямаме право да се изказваме по темата.

Или вземете Барселонската сапунка – г-н Борисов заяви, (при това на религиозен празник!) че няма дете от мис Бикини и това накара някои вярващи да се прекръстят. Трийсет години по-старият младоженик пък, намерен набързо да се задоми с щастливката в жанра на критическия реализъм от 19-ти век, обяви брака за „тъпа грешка“, давайки повод на много журналисти да се питат дали любовната двойка изобщо се е виждала по време на бракосъчетанието.

Всеки вярва в това, което е решил

Принадената стойност на тези кандидат-лъжи е периодът на несигурност - докато траят съмненията, насъсканите един срещу друг граждани си остават на позицията – всеки вярва в това, което си е решил. Говорим за официални изказвания, нали така, не за народно творчество от типа на снимките на спящия Борсов с кюлчетата или обвиненията, че един или друг деец (Кънев, Джамбазки, Вигенин...) бил хомосексуален (що за обвинение впрочем, боже мой!).

Но съвсем друго е, когато Караянчева – с трета позиция в тази държава! - заявява, че организаторите на протеста били платени от Божков. Доколкото разбрах Триото ще я съди за клевета и госпожата най-вероятно ще загуби делото, но дотогава публичността ще тъне в затъпяващо двусмислие; който му изнася, ще вярва в глупавата лъжа, който не – ще се възмущава. Смисълът на упражнението е гражданското общество да си остане противопоставено, обезсилено.

Следват интерпретативните лъжи, където факти има, но управляващите ги представят по начин, който им изнася. Идва си Борисов от Брюксел и казва, че е извоювал милиарди. Премълчава обаче една подробност, а именно, че тези милиарди ще се дават за проекти, от каквито поверената му държава до момента си няма хабер.

Особено настървение будят цифрите, уж най-безспорни и еднозначни – удивителното е, че всяка от тях, независимо дали я предлагат икономисти, социолози или избирателни комисии, поражда мигновено противоположни тълкувания. Телевизиите радикализират информационния разпад като канят по един от всеки отбор: анализаторите говорят един през друг и накрая нищо не става ясно, освен че е станало хубаво шоу.

Или да вземем скорошното разкритие на „Шпигел“. Хвалеше ни се властта, че спряла бежанците (е, малко продаваха паспорти от ВМРО, малко каналджийстваха, но да не издребняваме). Изведнъж се оказва, че цената на този позорен национален егоизъм била, че правителството ни се било поставило „в услуга на чужда държава“ (чл. 105 от НК), а имиджът ни е за много години напред катастрофално опетнен.

Според едни, тогавашният главен прокурор е давал на Анкара сведения за избягали у нас, та диктаторът оттатък да ги опандизи, други пък твърдят, че в основата на всичко е разкритието от страна на турските служби на контрабанда с цигари, извършвана от Пеевския „Булгартабак“, което пък позволило на турците да ни шантажират. Всеки вярва във версия, която приляга на предубежденията му. Прокуратурата, разбира се, няма да разследва, съдът няма да може да сложи точка на случая. 

Особености на политическото джудо у нас

На следващото ниво можем да поставим акции, които не са пряка лъжа в епистемологическия смисъл, но отместват вниманието на публиката, както се прави в джудото (любим спорт на премиера), където противникът пада, повлечен от собствения си замах. В момента, в който гражданите искат оставки и реформа на съдебната система, започва да се говори за Велико народно събрание и Конституция. Насочват огъня към горката Северна Македония, която е съвсем непричом по нашите вътрешни борби.

Предлагат задължителна военна служба и лишаване от избирателни права на ромите. Така разбирате смисъла на гласуваната току-що възможност за провеждане на антиконституционни референдуми – тя отваря широко вратата за този тип политическо джудо, защото утре 48 депутата ще могат да предложат референдум за връщане на смъртното наказание (без обаче да уточняват, че то води до напускане на ЕС). Ще бърборим дълго, страстно, безсмислено, а сериозните проблеми ще забравим.

Накрая лъжата започва постепенно да напуска сферата на реалността и да се превръща в чиста фикция. Това става възможно благодарение на новия кибер-фолклор, при който ти вече не си пасивен ползвател, а активно се бориш за едни или други каузи, лайкваш, препращаш, разобличаваш, доукрасяваш. Интерференцията на емоционалните вълни в мрежата бързо води всяка теза до абсурдния си предел.

Вече сме в едно ново Средновековие

Про-Тръмповия сайт QAnon е острието на тази нова ера на лъжата: там сериозно твърдят че демократите са сатанинска секта, която блудства с деца и пие кръвта им. Преди време един такъв луд човек отиде с пушка да освобождава младенците в нюйоркската пицария, набедена като място за педофилски оргии на Хилари Клинтън и компания, разби една врата, откри прашни чували и изпочупени столове и се предаде.

Нелепата битка с Истанбулската конвенция у нас показа, че ние вече сме част от това ново Средновековие. Последваха протестите срещу норвежките крадци на деца; днес пък част от протестиращите възмутено отричат съществуването на коронавируса. Ще кажете – това все пак са народни, анти-правителствени лъжи. Да, ама не съвсем, защото национал-популистите са си баш правителство, а единият от тях твърди, че протестът иска установяването на джендър-република, каквото и да значи тази глупост. Но гледайте тенденцията - лъжата вече има все по-тънка връзка с реалността, тя се рее из публичното пространство като сюжет на фентъзи-сериал, отвързана от баласта на факти и аргументи.

Не си правя илюзии, че е възможно утре да се появят добри хора, които няма да използват новите индустрии за лъжене, за да удържат властта. Още дълго ще трябва да се борим с манипулациите, които ще измислят кибернетиката, социологията, психологията. Боя се само, че съвременният човек е толкова претоварен от разнопосочни дразнения, че започва да губи нуждата да прави разлика между истина и лъжа – че те му се сливат в неразчленимата маса на интересното. „Ей как ме метна, цар си! Дай да те лайкна.“