Какво значи да си образован в България?

След поредната "безкрайна почивка", затворена между два празника, се убеждаваме, че българският месец май притежава много имена и образи, но доминантен като че ли си остава именно ореолът, който му придава празникът на светите братя Кирил и Методий. Броим го т.е. все още за доминиран от някогашния наш култ към образованието, но дали пък не е по навик? Защото новините и на образователния фронт не са добри. Абитуриентите, които завършват тази година, са 59 000, а предлаганите места във висшите учебни заведения - 77 000. Цифрите предполагат поне три извода: че на територията на България има в пъти повече университети от необходимото, че борбата за всеки студент ще е с всевъзможни средства и - че критериите за прием несъмнено почти ще се сринат.

Един пример, много поводи за тревога

Още малко числа и факти подсказват девалвацията на висшето образование, което като всичко в България е превърнато във фасада, зад която се трупат и крещят проблеми, а сякаш никой не иска да ги реши освен под формата на предизборни обещания в необозримото бъдеще. Една от най-желаните специалности в университетите, на трето място според официални и неофициални класации, е правото. Миналата година по нея в България са се обучавали 11 475 студенти в девет правни факултета, а ежегодно се дипломират около 2500 юристи. Най-грубо казано - системата не може да поеме това несметно свръхпроизводство, по тази и още куп причини като липсата на единни критерии при държавния изпит или недостига на авторитетни преподаватели. Крайният резултат - юридическото образование понася все по-тежки и основателни критики.

Не бива да си затваряме очите и за факта, че драматичното състояние на висшето образование несъмнено е функция и на проблемите в средното, чието ниво с всяка изминала година също се влошава, защото не предлага адекватен смисъл и не формира ценности, не съответства на обективността на времето и не отговаря нито на прагматичните, нито на духовните му изисквания. Дори елитните гимназии заприличват на "инкубатори за зубрачи" и училището губи безценното време на младите хора в инатливата си овехтялост да ги натъпче с всевъзможни знания по всичко.

Типичният "частен" случай

Наскоро научих историята на И., завършила със златен медал едно от най-престижните средни училища в България, приета в УНСС. След трети курс печели едногодишна стипендия за Колумбийския университет и се завръща оттам отчаяна и въодушевена едновременно, защото е схванала разликата в същността и перспективите на образованието тук и там. След като полага и последните си изпити в УНСС, полага и неимоверни усилия да спечели нова стипендия и да направи магистратура другаде, в случая в Йейл.

В България непрекъснато се говори на едро за необходимостта от реформи и инвестиции в образованието, обсъжда се, променя се и с години не се приема един все по-митичен закон, а няколко нива по-ниско от словесните излияния, самото образование е оставено да затъва с всеки следващ ден.

Политическата неадекватност, чиновническото равнодушие и разрастващата се посредственост съвсем отнемат въздуха и хоризонтите на тази основополагаща за личностното и общностно развитие територия и я връщат в някаква предмодерност. И уви, това звучи тревожно не само през месец май, по традиция приповдигнат от химна на светите братя Кирил и Методий, от порива към науката и знанието.