Какво искат турците?

Не, Реджеп Тайип Ердоган не е диктатор. Диктаторите определят предварително резултатите от мними избори. И ако изобщо допускат други кандидати, то само удобните им. Случаят в Турция обаче не е такъв. В страната имаше и продължава да има три истински опозиционни партии в парламента. Поне две от тях имат съвършено различно разбиране от това на Ердоган и неговата партия за идеалната надстройка на държавата и за ролята на исляма в обществото. И когато в неделя турците трябваше да се произнесат за бъдещия състав на турския парламент, над 85 процента от избирателите се включиха в гласуването. В това отношение европейските демокрации могат само да завиждат на Турция. В Германия подобна висока избирателна активност за последно имаше в началото на ерата Кол.

Към автокрация

Въпреки това Турция е всичко друго, само не и функционираща демокрация. Тя никога не е била такава през 90-годишната си съвременна история, въпреки че в началото на новото хилядолетие само за няколко години тя постигна забележителен напредък по пътя на правовата държава. Това се случи когато Ердоган беше министър-председател на страната. След това обаче, вече като президент, той се зае с орязването на част от гражданските права и свободи на гражданите. В Турция се проведоха едни повече или по-малко демократични избори, поставени обаче в условията на съществуващия в страната дефицит на демокрация, в който правото на събиранията и свободата на медиите и правосъдието съществуват само отчасти. Турция върви към автокрация с елементи на плебисцит.

Турската демокрация щеше само да спечели, ако в неделя властовата машина на Ердоган - неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) - не беше спечелила абсолютно мнозинство и трябваше да управлява в коалиция. В такъв случай ПСР би загубила контрола върху ключови ресори като вътрешните работи и правосъдието. Това би имало оздравителен ефект за върховенството на закона в страната. ПСР от 2002 година, когато за първи път победи на парламентарни избори, и ПСР от 2015 година, когато за пети пореден път се налага като първа политическа сила в страната, нямат много общо помежду си.

Когато сигурността е по-важна от свободата и правата

И все пак турците решиха, че тази партия трябва да управлява страната. И имат основателни причини за това. Спомените за краткотрайните коалиционни правителство през 90-те години са още живи в съзнанието на много турци. Страхът от нестабилни правителства в Турция е толкова силен, колкото и страхът на германците от инфлация, например. Много турци свързват думата "коалиция" с хаос, обезценяване на лирата и икономическа криза. На фона на събитията в Югоизточен Анадол, атентатите в Анкара и буксуващата икономика, много от турските избиратели изглежда са решили, че една коалиция не би се справила по-добре с всички тези задачи от ПСР. В този смисъл те са избрали сигурността пред свободата на медиите и гражданските права.

Ако Ердоган обаче продължи твърдия си курс спрямо вътрешните си противници, съществува опасност стабилността в Турция да се окаже мнима или краткотрайна. Твърдият му подход към кюрдите от ПКК, с целия наличен ресурс на турската армия и силите за сигурност, беше част от неговата предизборна кампания. Което е разбираемо, защото никоя държава не бива да търпи действията на една въоръжена банда, която извършва нападения, вкл. с взривни вещества, срещу нейните войници и полицаи. В същото време обаче в Югоизточен Анадол бяха арестувани стотици кюрди -адвокати, местни политици и правозащитници - които в никакъв случай не са терористи, както твърди държавата. "Тероризмът" на много от тях се свежда до това, че се застъпват за човешките права и са против Ердоган. А управляващата партия и нейният всемогъщ лидер доскоро изглеждаше, че са преодоляли кюрдския въпрос, който вече е и турски въпрос. Те знаят, че конфликтът не може да бъде решен с военни средства или масови арести. И ако ПСР не се завърне към това прозрение, неспокойният Югоизток няма да се успокои и ще продължи да изостава икономически от другите райони на страната.

Кюрдското ръководство обаче не е единно по този въпрос. Много кюрдски политици продължават да смятат, че Ердоган е коренът на всички злини за кюрдите. Сега политическото движение на кюрдите трябва да покаже куража и да се изправи твърдо срещу много по-опасния си противник - ПКК, която все още вярва, че насилието е верният отговор на конфликта с турската държава.

Михаел Мартенс, FAZ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net

Всички права запазени

Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main