Какво разкри случаят с ударената репортерка

Коментар от Полина Паунова:

Два скандала тресат иначе полуотпуснатата държава: безпрецедентният срив на Търговския регистър и фалитът на застрахователно дружество, което остави около 200 000 българи без задължителната “Гражданска отговорност”.

За застрахователния балон премиерът Бойко Борисов ведро обясни, че в крайна сметка хората трябвало да внимават къде си дават парите. А за мистериозно изчезналия Tърговски регистър разбрахме, че “ако имаме късмет”, той отново ще заработи. Трябваше да се случи в сряда, но късметът ни изневери…

На този фон вместо да разкъса премиера с въпроси, журналистическата гилдия се съсредоточи върху организирането на подписка за възстановяване на работа на уволнен служител в пресцентъра на Министерския съвет. Мярката се наложи, след като стана ясно, че миналия уикенд, по време на обиколка на премиера в провинцията, чиновникът е ударил журналистка.

Интерпретациите

По случая имаше какви ли не интерпретации: кореспондентката на вестник “Монитор” го е предизвикала; мъжът го е сторил без да иска, защото, според свидетелства на негови приятели, иначе е човек, който и “на мравката път прави”; искал е да я отблъсне, но ръката му някак се отплеснала; ударил я е, но неволно.

Нищо от това всъщност няма значение. Когато служител на държавната администрация не може да си сдържа нервите, просто не работи повече в държавната администрация. Дори да е бил провокиран. Няма нищо сложно.

Журналистическата гилдия мигом се раздели на две: едните защитават репортерката, другите твърдят, че работи за проправителствена медия, което незнайно защо голяма част от репортерите откриха едва тази седмица. Наред с прозрението, че медийната група на Делян Пеевски е със силните на деня, имаше още редица умозаключения, които няма нужда да бъдат изреждани. Но случаят с уволнения служител разкри в пълна степен манталитета на журналистите в България.

Всичко друго, но не и въпроси

На първо място те очевидно са готови да се занимават с всичко друго, но не и с питане. Вместо да задават на премиера въпроси, свързани със сериозни проблеми, те се обръщат към него с прошение. Вместо да търсят причините за срива на Търговския регистър - база данни, която би трябвало да е техен основен инструмент за разследвания, те се съсредоточават върху това, че премиерският служител бил техен добър приятел. По логиката им от това следва, че този човек не би могъл да си изпусне нервите. Впрочем, причинно-следствената връзка, че щом някой ни е симпатичен, значи трябва да го защитаваме, е символна за начина на работа на голяма част от журналистическата гилдия в България. И дава ясна представа за обективността на репортерските материали.

Журналистите вече нямат представа какво работят

На следващо място: журналистическата гилдия по тези географски ширини сякаш вече няма идея какво точно работи. Тя не е синдикат, не е активист и затова не би следвало да смята, че с подписки ще промени действията на властта. Журналистите би трябвало да променят властови решения единствено с разработките си, тоест - с непосредствените си задължения, а не с прошения до премиера.

Така случаят със служителя в пресцентъра на Министерски съвет показа за пореден път защо България е в дъното на класациите за медийна свобода - защото журналистите не вършат това, което трябва. За тези класации ще се сетим отново едва когато бъдат публикувани следващата година. Но пък тогава няма да питаме правителството дали се меси в медийната свобода, защото то ще ни е направило услуга, поискана с подписка, да речем. Но и без подписка може. Защото склонен ли си да имаш прошения към премиера по един казус, ще искаш съдействие и по още въпроси.

(Само)компрометирането на медиите

Случаят с ударената репортерка показва и друго - самокомпрометирането на българските медии. Защото ако журналистите бяха на висотата, на която би трябвало да бъдат, никой не би се усъмнил, че става дума за постановка, каквито мнения се чуха.

В една толкова компрометирана публична среда допускането, че медия, която обслужва всякакви желания на властта, прави постановка, е за съжаление първото и най-логично подозрение. В началото то дори покри най-нормалната реакция: нямаш ли стандарт на публично поведение, нямаш място на длъжност, която го изисква.

И не на последно място: казусът, превърнал се в най-коментирания тази седмица, удобно разстла димна завеса върху поредните доказателства за подчинената на корупция и мафиотски обвързаности държава. Поради което съмненията за постановка няма как да изчезнат напълно.

Но за каквото и да става дума - за умишлен или неволен скандал (като второто все пак е по-вероятно), едно е ясно: този случай разкри как журналистите сами подменят смисъла на професията си. А когато излезе поредната класация, всички вкупом се възмущават заради несвободата си. Но това възмущение се простира дотам, където започват подписките с молби до премиера. Така цялата гилдия се държи в подчинение. А когато точно тази гилдия е пленена, похитено е и обществото.