Какво стана с оставката на Борисов?

Коментар от Даниел Смилов:

Има времена, в които нациите трябва да се обединяват. Настоящият етап на Ковид-кризата е именно такова време. В следващите седмици заедно - власт и общество - трябва да постигнем две неща. Първо: да дадем въздух на здравната система, на лекарите, сестрите и всички здравни работници, така че болниците да не колабират поради наплив на инфектирани с вируса пациенти. Второ: държавата трябва да компенсира (в разумни граници) загубите на бизнеса от карантината. И, което е още по-важно, да изработи (заедно с ЕС) такива политики за стимул на растежа, които да гарантират развитието на икономиката през следващата година.

Тези задачи са трудни, но не и неизпълними. Те изискват внимателни и точни решения от страна на правителството, както и сътрудничество и отговорно поведение от страна на гражданите.

Големият проблем

Тук обаче идва големият проблем: властта - тоест, правителството на Борисов - няма очи да поиска реално съдействие от обществото, защото през последните шест месеца бе основно ангажирана със своето оцеляване. Настоящият управленски провал по отношение на пандемията не е случаен. Фактът, че сме на първите места по смъртност, е резултат и от половингодишното битуване на управляващите в операция по спасяването на редник (или генерал) Борисов.

Тази операция съдържаше множество отвличащи маневри - някои бяха чисто домашни, други стигнаха чак до Северна Македония. А най-срамната от маневрите беше т.нар. “нова конституция” и опитът за свикване на ВНС. След шамара от Венецианската комисия този опит безславно, но напълно заслужено пропадна. Обещаните дискусии по “идеите” на пишман конституционалистите така и не се проведоха, което все пак спести част от конфуза. Дано цялото упражнение поне да е охладило ентусиазма за популистки заигравки с конституцията чрез намаляване броя на депутатите или чрез пренаписване на основния закон в стилистиката на национал-популизма.

Другата камуфлажна операция беше скриването на премиера от основателните критики срещу него, на които той така и не даде отговори. Чрез медийни договорки в крайна сметка управляващите спряха говоренето за 700-те милиона загуби за хазната от хазарта, за шкафчето, записите, къщата в Барселона и другите скандали. Това самó по себе си е демонстрация на проблемите в българските медии - скандалите не се изясняват в една или друга посока, просто се замитат и “забравят”. А носителят на проблемите се скрива за известно време.

Скриването на премиера Борисов се реализира чрез участието му в медийни формати в строго контролирана среда. Най-известният такъв формат се оказа “джипката”, в която премиерът поучава висши сановници за успехите на управлението си, сочи им постиженията под формата на магистрали, а излиза от джипа само на предварително уговорени места, където е чакан от верни хора. В този формат риск от неудобни въпроси няма - най-много да се случи лек пътен инцидент, докато премиерът ръкомаха и не следи обстановката достатъчно внимателно. Или пък да изтърве някоя псувня, докато гази из картофените ниви към радостните посрещачи.

Другото “скриване” на премиера е зад гърба на лекарите и отделни министри, например този на здравеопазването. Те поеха тежестта на брифингите и отговорността за новите тежки мерки. А за Борисов остана бащински да ги поучава на министерски съвет или от джипката.

Нещо повече: Борисов обеща да се “оттегли в партията си” след следващите избори. Сега обаче отново взе да се ослушва и сигурно се надява хората да забравят и за скандалите, и за оттеглянето му.

Казано накратко: именно това поведение на премиера Борисов не може да генерира нужното доверие в управлението му. Мнозина виждат в сегашните призиви за обединяване на нацията просто пореден опит на Борисов да се препере и преизмисли - и да третира хората като рибки в аквариум, чиято памет е за около 15 секунди.

Поуката

Едно почтено поведение в сегашната ситуация би било ГЕРБ и Борисов реално да стартират оттеглянето на премиера. Дори Ангела Меркел, за която на никого и през ум не му минава да я обвинява в корупция, в крайна сметка отстъпи ръководството на партията си на нови лица. Нашата ситуация е обратна както по отношение на репутацията на премиера, така и по отношение на “оттеглянето” му.

Това висящо положение - “уж ще се оттегля, ама май ще остава” - всъщност вреди на ГЕРБ. В крайна сметка тази партия е изправена пред избор. От една страна ГЕРБ може да се превърне просто в параван, зад който Борисов отново да дърпа конците. От друга страна ГЕРБ може да започне да мисли и за политически живот след Борисов. В първия вариант лидерът би останал същият или би бил заменен с безличен адютант. Във втория би трябвало да се излъчи някакво ядро на нови лидери, които да имат собствени политически планове. ГЕРБ изглежда върви в първата посока, което няма как да не подронва доверието в партията и да я прави заложник на кариерата на нейния лидер.

Поуката от тази история е проста: когато властта иска съдействие от обществото, призивите ѝ за солидарност трябва да са подплатени поне с минимум почтеност и спазване на дадената дума.