Как милиони станаха доносници и престъпници

С изключение на Германия и сърцевината на Съветския съюз, всяка една континентална държава в Европа, участвала във войната, е била окупирана поне два пъти - първо от враговете си, а после от армиите-освободителки. Някои държави като Полша, балтийските републики, Гърция, Югославия са били окупирани цели три пъти в рамките на пет години. Всяко поредно нахлуване е унищожавало предишния режим, разграждайки неговия авторитет и демонтирайки елитите му. На някои места резултатът от това е чиста държава, където старите йерархии са дискредитирани, а представителите им - компрометирани. Така например в Гърция диктаторът Йоанис Метаксас измества старата парламентарна класа. Германците свалят Метаксас от власт, но после и те самите са прогонени, а онези, които са сътрудничили с тях, се оказват в уязвимо и срамно положение.

Голямата трансформация

Ликвидирането на старите социални и икономически елити е вероятно най-драматичната промяна. Изтребването на евреите от нацистите само по себе си е унищожителен акт. Но то има и значими обществени последствия за онези малки и големи градове в Европа, където евреите представляват местната класа от професионалисти: лекари, адвокати, бизнесмени, професори. По-късно, и то често пъти в същите тези градове, друга част от местната буржоазия, а именно - германците, също е отстранена. Резултатът е радикална трансформация на обществения пейзаж, но също и възможност за поляци, балтийци, украинци, словаци, унгарци и други да се изкатерят нагоре, завземайки професиите (и домовете) на изчезналите.

Този уравниловъчен процес, вследствие на който местното население в Централна и Източна Европа заема мястото на прогонените малцинства, е най-трайният принос на Хитлер към обществената история на Европа. Планът на Германия е да унищожи евреите, както и образованата местна интелигенция в Полша и западната част на Съветския съюз, да сведе останалите славянски народи до положение на нео-роби и да повери земите и управлението в ръцете на германски преселници. Но с настъплението на Червената армия и победата над германците тази нова ситуация се оказва пригодена по уникален начин за последвалите я още по-радикални съветски проекти.

Една от причините за това е, че годините на окупация са свидетели не само на бързо и наложено с кръв придвижване нагоре по обществената стълбица, но и на пълния срив на закона и житейските навици в правовата държава. Погрешно е да си представяме германската окупация на Централна Европа като време на ред под контрола на всезнаеща и вездесъща сила. Дори в Полша, най-безогледно и повсеместно репресираната от всички окупирани територии, обществото продължава да функционира, съпротивявайки се на новите правила: поляците изграждат свой паралелен нелегален свят от вестници, училища, културни дейности, социални услуги, икономически връзки и дори цяла армия - всички те забранени от германците и реализирани извън закона и за сметка на огромен личен риск.

Когато престъплението престава да бъде престъпление

Но тъкмо там е работата. Да живееш нормално в окупирана Европа означава да нарушаваш закона: най-вече законите на окупаторите (полицейски час, пътни разпоредби, расови закони и т.н.), но и конвенционалните закони и норми. Повечето обикновени хора без достъп до селскостопански продукти са принудени например да прибягват до черния пазар или нелегалните бартерни сделки, за да изхранят семействата си. Кражбата - независимо дали от държавата, от някой съгражданин или от оплячкосан еврейски магазин - е така широко разпространена, че много хора престават да виждат в нея престъпление. И наистина, при положение, че жандарми, полицаи и местни кметове представляват и служат на окупатора, а самите окупационни сили практикуват организирана престъпност, насочена срещу избрани части от цивилното население, дребните престъпления се превръщат в съпротивителни актове (макар и често в ретроспекция едва след освобождението).

Преди всичко насилието става част от ежедневието. Безусловната власт на съвременната държава винаги се е коренила in extremis в монопола ѝ над насилието и готовността да приложи сила, ако това е необходимо. Но в окупирана Европа властта е функция на самото насилничество, прилагано без задръжки. Странното е, че тъкмо в такава обстановка държавата губи монопола си над насилието. Партизански отряди се съревновават с армии за правото на легитимност, определяна от способността им да се наложат в дадена територия. Това важи в най-голяма степен за отдалечените райони на Гърция, Черна гора и източните покрайнини на Полша, където модерните държави никога не са се отличавали с особено силна власт. Но в края на Втората световна война това важи също за части от Италия и Франция.

Всеки срещу всеки

Насилието поражда и цинизъм. Защото както нацистките, така и съветските окупационни сили хвърлят във война всички срещу всички. Те гледат с враждебност не само на всяка преданост към отменения авторитет на предишния режим или държава, но и се стремят да разрушат всяка представа за човешка привързаност и съпричастие. И в общи линии успяват. Ако управляващата власт се държи брутално и беззаконно спрямо съседа ти - защото е евреин, член на образован елит или на етническо малцинство, защото си е спечелил неодобрението на режима, или дори без каквато и да е причина - защо тогава ти самият да се отнасяш към него с уважение? Дори нещо повече: често "благоразумието" те подтиква да отидеш още по-далеч и превантивно да се опиташ да си спечелиш благоразположението на властите, въвличайки в беда въпросния съсед.

До самия край на войната във всички окупирани от германците (а дори и в неокупираните) територии на Европа случаите на анонимно доносничество, обвинения и най-обикновени слухове са изключително многобройни. В Унгария, Норвегия, Холандия и Франция периодът между 1940 г. и 1944 г. изобилства от доноси до СС, Гестапо и местните полицейски власти. Много от тях дори не целят награда или някаква материална изгода. Също и под съветско управление - най-вече в окупираната от СССР Източна Полша в периода 1939-41 година - безнаказано се шири якобинското поощрение на доносничеството, както и (френската) революционна практика да се подлага на съмнение лоялността на другите.

С една дума - всеки има пълно основание да се страхува от всички останали. Обзети от подозрение към мотивите на другите, хората бързат да предадат ближния си при всяко въображаемо отклонение или заради тайно облагодетелстване. Отвисоко няма кой да ги защити, тъкмо обратното - властниците вършат най-големите беззакония. За повечето европейци в периода 1939-45 година вече не съществуват права - граждански, юридически или политически. Държавата престава да бъде лоно на законност и справедливост, напротив - при хитлеровия Нов Ред държавната власт е най-големият престъпник. Отношението на нацистите към правото на живот справедливо си е спечелило позорна слава. Но начинът, по който те се отнасят към собствеността, е може би най-важното им практическо завещание за оформянето на следвоенния свят.

Плячкосвания, грабежи, конфискации

Под германска окупация правото на собственост е в най-добрия случай условно. На европейските евреи чисто и просто им отнемат парите, имуществото, домовете, магазините и бизнеса. Собствеността им е разпределена между нацисти, колаборатори и техни приближени, а останалото е оплячкосано и окрадено от местното население. Но секвестиранията и конфискациите съвсем не се ограничават само до евреите. Правото на притежание се възприема като несигурно, често пъти обезсмислено, зависещо изцяло от благоволението, интересите или прищевките на властниците.

В тази радикална смяна на собствеността има както губещи, така и печеливши. След отстраняването на евреите и други етнически жертви, в домовете и магазините им могат да се настанят местните жители; имуществото им е конфискувано или разграбено от нови собственици. Този процес стига предела си в „зоната на смъртта“ между Одеса и Балтика, но иначе се наблюдава навсякъде - оцелелите от концентрационните лагери, които се завръщат в Париж или Прага през 1945 година, често пъти заварват в жилищата си незаконно настанили се през войната нови „стопани“, които яростно отстояват правата си и отказват да напуснат. По такъв начин стотици хиляди обикновени унгарци, поляци, чехи, холандци, французи се превръщат в съучастници на нацисткия геноцид, макар и само в качеството си на облагодетелствани от него.

Във всяка една окупирана държава фабрики, превозни средства, земя, машини и стоки са експроприирани без компенсация в полза на новите управници - процес, фактически равен на широкомащабна национализация. В Средна и особено в Източна Европа значителни частни авоари и редица финансови институции преминават в ръцете на нацистите, за да обслужват военната им икономика. Катастрофалната тенденция към икономическо самозадоволяване в региона има като последица високо равнище на одържавяване. В Полша, Унгария и Румъния държавният бизнес-сектор нараства значително непросредствено преди и в първите години на войната - като един вид охранителна мярка срещу германския икономически пробив. Така че държавната структура на икономиката в Източна Европа води началото си отпреди 1945 година.

Войната, която промени всичко

Следвоенното изселване на германското население от Полша чак до Югославия завършва процеса на радикална трансформация, започнат с изтребването на евреите от нацистите. Голяма част от етническото германско население в Судетите, Силезия, Трансилвания и Северна Югославия притежава значителна поземлена собственост. Когато държавата конфискува тези земи, за да ги преразпредели, въздействието е незабавно. В Чехословакия имущества и собственост, отнети от германците и техните поддръжници, съставляват една четвърт от националното богатство, а само преразпределението на селскостопанската земя облагодетелства директно 300 хиляди селяни, селскостопански работници и техните семейства. Промени в такъв мащаб не могат да се нарекат другояче, освен революционни. Подобно на самата война, те представляват едновременно радикална цезура, ясно скъсване с миналото и подготовка за предстоящи още по-големи промени.

Казано накратко: войната променя всичко. Източно от Елба съветският режим и неговите местни представители наследяват субконтинент, където радикалното скъсване с миналото вече се е състояло. Онова, което не е напълно дискредитирано, е непоправимо увредено. Правителствата, изгонени от Осло, Брюксел и Хага, са могли да се завърнат от Лондон с надеждата да поемат отново властта, която са били принудени да отстъпят през 1940 година. Но за някогашните управници на Букурещ и София, Варшава, Будапеща и дори Прага няма бъдеще: техният свят е пометен от трансформиращото нацистко насилие. Остава само да се реши политическата форма на новия ред, предопределен да замени невъзвратимото минало.

Откъсите са от книгата „След войната. История на Европа след 1945 година” от британския историк Тони Джуд. Преводът е на редакцията.

Tony Judt, Postwar, Vintage Books, London, ISBN 978-0-099-54203-2