"Искахме да кажем на македонците, че не сме им врагове"
16 януари 2022
Господин Тафров, с оглед на последните събития: Възможно ли е 2022-а да е годината, в която България ще даде зелена светлина на Северна Македония за започване на преговорите за присъединяване към ЕС?
Стефан Тафров: Възможно е, ако всяка страна извърви своята част от пътя. България заяви при какви условия ще предприеме това, очакваме действия от страна на Северна Македония. Това е в интерес на двете страни, на Европейския съюз и би осуетило плановете на сили извън ЕС да забавят интеграцията на Западните Балкани.
Ще Ви върна 30 години назад, когато България става първата държава, признала тогава Република Македония. По това време Вие бяхте заместник-външен министър. Как се стигна до декларацията от 15 януари 1992 година?
На среща в Лисабон страните членки на европейската общност щяха да вземат решение за признаването на някои от четирите бивши югославски републики, които бяха обявили независимост - Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Македония. България не можеше да остави Македония сама в тази ситуация, тъй като в Германия и в Австрия се бе наложило едно ранно признаване на Словения и Хърватия поради исторически връзки, докато за Македония не се говореше нищо.
Там продължаваше да има военно присъствие на бившата югославска армия под контрола на режима на Милошевич. В Гърция имаше силно недоволство от името, Атина беше наложила вето върху признаването на Македония от страна на европейската общност. Като важен регионален фактор България трябваше да вземе позиция и да помогне на Македония. Имахме разговори с министър-председателя Филип Димитров и президента Желев по темата. В СДС имаше едно крило, което се противопоставяше на премиера Димитров. Част от него беше и тогавашният външен министър Стоян Ганев. Но в момента на признаването на Македония Стоян Ганев не беше в страната и аз изпълнявах длъжността на министър на външните работи.
Нямаше ли тогава призиви да се поставят определени условия на Скопие, за да признае София независимостта на Република Македония?
Имаше една обща загриженост за съдбата на Македония. Виждахме, че режимът на Милошевич е много агресивен, не знаехме дали той няма да прибегне до кръвопролития. Тревожехме се от дипломатическата изолация на Македония заради Гърция. Ядрото на нашето поведение, включително на министър-председателя и президента, беше разбирането, че независима Македония е много добър резултат за България и за региона, който би решил дълголетни противоречия на Балканите. Видяхме и ясно изразеното желание на македонските граждани да изградят своя независима държава. Ние трябваше да го уважим, както уважихме желанието на словенци, хървати и босненци.
Съществуваше усещането, че така българите ще изпратят едно послание на приятелство към македонците, че милеем за тях и че съдбата им не ни е безразлична. И че по този начин ще разрушим дълголетните пропагандни клишета, създавали неприязън към България и по време на кралска Югославия, и по време на Титова Югославия. Започваше една нова епоха, в която България трябваше да влезе с облика на страна, която мисли за бъдещето, а не за миналото. Българо-гръцките отношения бяха важно съображение, но в крайна сметка взехме собствено решение без да се съобразяваме с гръцката позиция. И направихме добре, защото решението ни бе разбрано от останалите членове на ЕС и от САЩ.
Решаващо влияние оказа становището на комисията „Бадентер“ - арбитражната комисия на европейската общност, която трябваше да даде своето мнение кои от четирите бивши югославски републики да бъдат признати. Тя се оглавяваше от председателя на френския Конституционен съд и бивш правосъден министър Робер Бадентер - светла фигура, която остава в историята с това, че отменя смъртното наказание във Франция. Тази комисия даде становище, че трябва да бъдат признати Словения и Македония, а не Хърватия, както се очакваше. Когато разбрах това по мои канали преди официално да бъде обявено решението и съобщих тази новина в Министерския съвет, много министри станаха и започнаха да се прегръщат. Самият Бадентер имаше връзка с България и съветваше страната за новата ни конституция. Той добре познаваше президента Желю Желев и мен като негов съветник. И по време на тези разговори съм споменавал и Македония.
Защо Хърватия - не, а Словения и Македония - да?
В случая с Хърватия съдбата на голямото сръбско малцинство беше проблем, докато в Македония нямаше такъв проблем. Няма да забравя момента, в който чух новината по телефона и ми стана ясно, че нямаме причина да не признаем Македония. Откриваше ни се пътят да постигнем това, което толкова силно желаехме. Това решение на правителството беше много популярно. След десетилетия на изкуствено отчуждение, мнозинството от българите искаха да кажем на македонците: Ние не сме ви врагове!
Наистина ли президентът Желев изиграва ключова роля и за последвалото признаване от страна на Турция и Русия?
Признаването на нови държави е прерогатив на правителството и историческата заслуга се пада на Филип Димитров. Министерският съвет упълномощи министър-председателя да вземе това решение, когато намери за добре, и той го взе в същия ден - вечерта на 15 януари 1992 година. Тогава той отиде в Народното събрание и заяви, че България признава и четирите бивши югославски републики, с което пое историческа отговорност. Той беше подкрепен и от президента Желев.
Относно Турция - това беше споразумение, което беше постигнато предварително. За България беше важно да не остане сама в това признаване. От турска страна то беше уговорено в мои разговори с тогавашния турски посланик в София, който дойде в министерството и поиска България да признае Босна и Херцеговина, срещу което ние нямахме принципни възражения. Но ние помолихме Турция да признае и Македония. Те също нямаха възражения. Но трябваше да изчакат, защото тогавашният премиер Демирел имаше посещение в Белград и не искаха да го правят преди него. Но Турция последва България и не останахме сами на Балканите.
За Русия - това се дължи на лично решение на президента Елцин, който беше благодарен на президента Желев, че е бил първият държавен глава, който по време на опита за преврат (августовски пуч от 1991-а година - б.р.) се свързва с него по телефона и изразява своята подкрепа. Елцин не беше забравил това и се отзова на молбата на президента Желев въпреки мнението на руския външен министър по това време. От борда на самолета, излитайки от София, той подписа указа, с който Русия признава Македония за независима държава. Това се дължи изцяло на президента Желев.
И въпреки тези дипломатически жестове, въпреки Декларацията за добросъседство от 1999 година и Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017-а двете държави така и не успяха да изгладят търканията и споровете помежду си. Къде, според Вас, е най-голямата грешка на българската, и къде на македонската политика?
От македонска страна продължава да има една нагласа, че България е заплаха за идентичността. Има едни безпочвени обвинения, че не позволяваме на гражданите на Северна Македония да се определят като македонци, а езика си - като македонски. Понякога те преиграват с тези страхове и омаловажават добронамереността в България, която през годините последователно е помагала за укрепването на македонската държавност. В началото на 1990-те години имаше опасност Македония да бъде откъсната от света, защото на север имаше война, а на юг Гърция бе затворила Солунското пристанище. Тогава България откри Бургаското пристанище за Македония и в първите години на съществуване на държавата благодарение на България Македония имаше излаз към външния свят. След това по време на Косовската криза и правителствата на Иван Костов в България и Любчо Георгиевски в Македония страните се сближиха, защото България оказа много сериозна подкрепа.
Има такива жестове, но България не направи нищо за изграждане на инфраструктура, за икономическото и човешко сближаване. Сега берем горчивите плодове от тези грешки.
На човешко равнище отношенията, разбира се, са добри. Всеки българин, който отиде в Северна Македония, и всеки македонец, който дойде в България, знае, че ще бъде посрещнат добре. Но елитите често са привързани към едни стари нагласи на враждебност, които не позволяват отношенията между двете независими държави да се движат в посока на сближаване, както е редно за две толкова близки страни.