Когато кучетата говорят на хората

Поговорката е сгрешена, трябва да бъде: „храни куче да те обича“. "Котешки" човек като мен, свикнал с егоистичния, затворен характер на това животно, стар символ на Сатаната, не може да не бъде поразен от любовта на кучето, което квичи, танцува, ближе, подскача по вас с кални крака – след само някакви десет минути отсъствие. Как да не повярваш на легендата за онова, дето умряло от глад, защото не искало да се махне от гроба на собственика си? За опитомяването на кучето през последния ледников период на палеолита казват, че станало на принципа „оцеляват най-дружелюбните“ – в еволюцията успели онези вълци, които се адаптирали към човешката група и започнали да споделят остатъците от храната й.

"Онзи с Блеки" и "жената с Джина"

Така или иначе, тази най-първа симбиоза с друг биологичен вид е белязала дълбоко и самите нас. Разхождащите кучета в парка сме като на родителска среща – знаем се като „онзи с Блеки“, „жената с Джина“. Нещо повече, кучешкият стопанин дълбоко се обижда, когато му кажат, че много нещо е надебелял, и изпада в искрена еуфория, когато му направят комплимент – имам предвид не на човека, а на любимеца, за когото тези неща се казват без заобикалки.

Битува поверие, че кучето прилича на собственика си, защото изразява дълбоки, несъзнавани негови черти. Наблюдаваш смесените двойки и те изкушават паралели: ами ето, същият меланхоличен поглед на човека и песа, същото упорството, с което единият масажира телефона си, а другият рови дупки. Дали злобният възпитава кучето си да е лошо или обратно, избира си куче, което е като него – това оставяме на кучешките психоаналитици, които сигурно скоро ще се появят и в България. (Ако кажете, че моят супер-дружелюбен Бигъл не отразява характера ми, ще ви отговоря, че той си има двама господари и по дружелюбност се е метнал на жена ми, а на мен вероятно по това, че непрекъснато се губи).

Кучетата като етикети на социалните йерархии

И понеже сме в общество, кучетата естествено са започнали да изразяват и социалните йерархии. Най-изисканите и скъпи породи, разбира се, няма да видите в парка – те ви гледат надменно от задното стъкло на джипа, поспрял за миг на светофара. Социо-психологическата типология на кучетата ще ни каже много за обществото. Едни ги водят на светска разходка, други ги държат вързани; едни се къпят със специални шампоани, други се хранят тайно край боклукчийската кофа. Пред застрашителния Мастиф скриват в чантата фризирана Чихуахуа; нервният Дакел се дере отчаяно, протестирайки срещу монументалния Сан Бернар. Не знам дали друг животински вид се е разклонил в толкова разновидности – самата селекция през хилядолетията явно е целяла именно това, да създаде многобройни типове идентификации. И удивителното е, че всичките тези супер-различни породи се разпознават като кучета – даже опитват да се размножават помежду си, въпреки волята на собствениците. Тук имаме метафора, нали така?

На кучешката поляна в „Борисова“ се делим на породи и „удивителни мелези“, както го е казал Валери Петров. На страната на първите стопани е стилът, такъмите, прическите, дисциплинираното гонене на топка. Не подценявайте обаче вторите – те печелят моралната награда заради това, че се грижат за животни, изоставени от лоши хора.

Вържат ли те някъде - ти браниш това място

Скитащите кучета поставят собствениците пред сложна морална дилема: от една страна те застрашават любимците им с болести и паразити, от друга - може ли Хомо канинис да желае зло на друго куче? Само ако душевността му се проявява чрез много зъл Питбул. Важен елемент на прехода в градовете ни бяха едни кучешки мрежи на съпротива, в които се включваха от една страна жалостиви бабички, от друга – съзнателни природозащитници: изхранваха уличните животни, криеха ги от общинската фирма, когато се подадè сигнал, че идва проверка. И до днес уличните животни са живи и здрави, макар малко кастрирани - лежат дори зад парламента в София.

Но най-нетърпимо морално изпитание за градския кучкар е българското село – там културната традиция изисква животните да се държат оковани на метър и нещо верига. Нашият любимец отива да ги подуши, да помаха с опашка, а те реват и скачат безсилно. Местните са забелязали, че куче, което не е вързано, не лае истински сериозно – вероятно оковите го привързват към мястото, което то започва да брани (пак метафора!). И за какво би им било да хранят добродушно куче? По едно време опитвах да променя нравите в селото, където имаме вила - убеждавах съседите да пускат от време на време животното си, приведено в робско състояние. Успях, а то ухапа моето - и борбата ми за кучешки правдини приключи.  

Взимаме куче, за да кажем на света нещо за себе си

Превръщането на социалистическата интелигенция в квази-класа през 70-е си имаше своите кучешки измерения – веднъж тя дори се осмели да протестира срещу опитите милицията да избива скитащи кучета, което беше нечувана дързост за времето. Ловът, разбира се, е аристократично занимание, а той върви с кучето. Ловните дружинки бяха централна институция на комунистическата власт. Има ги и днес, но конкуренцията на голф-клубове и яхти силно занижи ролята им. Истинският статус на човека си обаче кучето придава тогава, когато не принася никаква полза – нито пази, нито ловува. „Куче заради самото куче“, ако перифразирам Готие. Което отглеждаш с идеална цел, тъй както култивираш собствения си стил и идентичност. Голо или космато, смешно или страшно, набито или ефирно, местно или екзотично?

Този рефлекс го има и до сега. Помислете само кога решаваме да вземем куче? Казваме, че е заради детето - да се научело да се грижи за някого. Детето, разбира се, вятър го вее – в следващия момент то вече иска рибки. Нека сме наясно: взимаме куче, за да кажем на света нещо за себе си. Ето на, установихме се, построихме апартамент, намерихме своето място – съвсем като онези щастливи семейства, които познаваме от американските филми. Имаме навици, облик, ритъм на живот. Може би така се предпазваме и от нещастие – от развод, загуба на заплата, болест, принудителна емиграция.

Все събития, след които алтер егото ни обикновено се озовава на улицата.