Когато Сталин сложи ръка на България

„Правителството в България е напълно доминирано от комунистите, които са изградили малка, но добре организирана партия, представляваща може би 10 % от населението и поддържана от русите при всяко свое действие. Държавната полиция е напълно комунизирана и се използва от Комунистическата партия да тероризира и контролира населението. Свобода на словото и на печата в България не съществува. Онези, които дават воля на чувствата си, получават незабавно етикета „фашисти“. Русия управлява България напълно, вземайки от страната каквото си поиска...“

Тези редове са част от секретния доклад от 2 май 1945 г. на представителя на САЩ в Съюзната контролна комисия в София генерал Джон Крейн до Вашингтон. Документът е част от излезлия наскоро първи том на изданието „Политическа история на съвременна България“. В него е включена съхранявана в Държавна агенция „Архиви“ информация, една трета от която се публикува за първи път.

Технологията на злото

Подбраните от историка проф. Любомир Огнянов документи за новото издание на Държавна агенция „Архиви“ разкриват технологията на налагане на комунистическата диктатура в България, казва шефът на агенцията доц. Михаил Груев. „Подробно разписан план за подчинението на България на СССР едва ли съществува. Но всеки епизод от впримчването на страната в колесницата на болшевишката империя е бил съгласуван в детайли със Сталин и свитата му. При изпълнението на поставените от Москва на българските комунисти задачи е нямало никакви импровизации и отклонения“, констатира  Груев.

Решителният момент за удавянето в кръв на последните остатъци от демокрация в България настъпва след подписването на Парижкия мирен договор през февруари 1947 година. „Сталин е нямал никакво намерение да спазва този договор в страните, попаднали в обсега на съветското влияние. Започват арести и скалъпени процеси срещу лидерите и активистите на опозицията, част от които, начело с Никола Петков, още до края на 1947 г. са ликвидирани или хвърлени в затвори и лагери.

Такава е съдбата не само на България: шефът на румънската делегация за подписването на мирния договор е арестуван незабавно след връщането си от Париж с комичното обвинение, че се е готвил да избяга във Франция. Скоро след това той умира в концлагер“, уточнява Груев.

Палачите на българската демокрация

Един от най-интересните материали в сборника, разглеждащ периода 1944-1947 година, е свързан с фабрикуването на присъдите на Народния съд. Главните му обвинители са привикани в щаба на Комунистическата партия, за да изслушат какво е решил нейният Централен комитет (ЦК) за съдбата на всеки един от хилядите обвиняеми. В дискусията кой да получи смъртна присъда и кой да бъде помилван - с дълги години затвор - най-безпощаден и гласовит е Трайчо Костов - съратник на Георги Димитров и осъден на смърт за държавна измяна, но помилван от цар Борис Трети през 1942 година. Той иска максимален брой смъртни присъди и настоява всички депутати в Народното събрание след 1941 г. да бъдат осъдени. Той не се интересува от никакви смекчаващи „вината“ обстоятелства, например участието на мнозина политици в спасяването на българските евреи или това, че са заставали открито на антинацистки позиции.

Заграбването на частната собственост от комунистическата номенклатура в края на 1947 г. е извършено по абсолютно противоречащ дори на законите на НРБ начин. По указание на ЦК, още в ранното утро на 23 декември 1947 шпицкомандите на компартията трябвало да завземат частните предприятия и банки, а следобед изчистеното от опозиционери Народно събрание да гласува Закона за национализацията. Целта е била „врагът да бъде поставен пред свършен факт“, свидетелстват документите в първия том на политическата история на съвременна България.

Ограбването на България

Редица архивни материали от периода 1944-1947 г. свидетелстват за началото на неистовото ограбване на България от нейните „двойни освободители“. Освен че заграбват като „трофеи“ имуществото на всички германски и българо-германски фирми в страната, пратениците на болшевишка Русия, начело с ген. Бирюзов, започват безапелационно да изземват храни, промишлена продукция и стратегически запаси - например благородни и цветни метали, розово масло и тютюн. Конфискуват се дори изработените в Германия и вече заплатени от БНБ левове. Това, което се изкупува в рамките на „братската“ търговия, се пресмята от съветските експерти по цени, които са три пъти под стойността им на световните пазари.

Сталин и съветското ръководство припомнят многократно , че „победена България“, която не е изпратила и един войник на Източния фронт,  трябва да обезщетява СССР като издържа разположените на нейна територия многохилядни части на съветската армия - независимо от острия дефицит на храни след опустошителната суша през 1945 година. За да издържа окупаторите, доминираното от комунисти правителство налага на селяните непосилни тегоби. Създадена е организация за брутално събиране по селата на задължителните наряди в натура - зърно, месо и други храни, които селските жители често трябва да купуват на черната борса, за да се издължат на смазващата жестоко всяка съпротива марионетна власт. Стига се дотам, че Москва задължава София да „компенсира“ натрапеното ѝ присъствие, като изплаща не само печалбите на конфискуваните предприятия, железопътен транспорт и кораби, но и задълженията на българската държава и частните фирми към тях. В същото време натрупаните от германска страна значителни дългове в клиринговата търговия между двете страни по време на войната не се признават като мотив за смекчаване на непосилните за България плащания към съветските победители.

Според изчисленията на някои изследователи, цената на съветската окупация се изчислява на 47% от брутния вътрешен продукт на страната през периода 1944-1948 година.