Медийни зависимости

Причините за това търси Емилиян Лилов.

Най-напред да кажа, че не съм изненадан от оценката на "Репортери без граници". Тя е абсолютно обективна. Казвам това от позицията на човек, който повече от 20 години вече е в занаята, и който за това време е успял да види различни медии и по-важното - да усети, как различно функционират те.

Според "Репортери без граници" медиите в България са подложени на натиск. Те са притискани от мафиотски групи, от политици и от държавни институции. Това ги поставя в два вида зависимост - политическа и/или корпоративна.

Разликата е само в нюансите

Сравнително по-малката част от медиите в България продължават да са зависими от някаква политическа централа. Една от тях наскоро си "напазарува" 5 вестника, плюс телевизия и разпространителска фирма. Останалата част от медиите също са зависими - те робуват на икономическите интереси на своите собственици или рекламодатели. Така стигаме до нелицеприятния извод, че - общо-взето - всички медии в България са зависими, и че разликата е само в нюансите.

Ако в утвърдените демокрации журналистическата професия се смята за много важна за обществото и функционирането на демокрацията, то в България (но и в Хърватия, например) има пребити журналисти, колеги с взривени апартаменти или заляти с киселина. Има и уволнени журналисти от частни и (уж) независими медии заради това, че в свои журналистически разследвания били засегнали някого от силните на деня, например президента Първанов. Преди два дни пък в ДАНС бяха привикани за справка (впрочем не за пръв път) журналисти от медия, "осмелила се" да публикува данни за корупция сред министрите от кабинета на Сергей Станишев.

В класацията на "Репортери без граници" България изпъква като изключение от общото европейско правило. Или в най-добрия случай - като отклонение. И защо ли да се учудваме, след като самата България е едно голямо отклонение от европейските практики. Замислете се, колко често в България върховенството на закона стига по-далеч от книжната си форма, т.е. колко рядко всичко се подчинява на законите и правилата. Дали това е така, питайте например журналистите Огнян Стефанов, Огнян Бояджиев, Васил Иванов, Ана Заркова, Асен Йорданов, Емил Иванов, Данка Василева ... Списъкът наистина е дълъг.

Автоцензурата - инстинкт за самосъхранение

И тук се сблъскваме с другия феномен в българския медиен пейзаж - самоналагането на цензура, автоцензурата. Когато един журналист е бил заплашен с физическа разправа, или му е било намекнато нещо от главния редактор, собственика или издателя, у него са задейства инстинктът за самосъхранение. И той си променя намеренията. Освен ако не е решил непременно да бъде пребит или уволнен. Затова е и толкова трудно да си разследващ журналист в България.

Като прибавим към това и проблема с фиктивната медийна регулация, става съвсем ясно, защо всяка година България отстъпва трудно завоювани позиции по отношение свободата на словото. Днес тя се конкурира със страни като Гана, Мали и Тринидад и Тобаго. А утре?