Митът за вината на Израел

Да се критикува еврейската заселническа политика е напоследък почти общоприето. Така например в свой коментар за "Нойе Цюрхер Цайтунг" Джон Дъгард твърди, че "съществува яснота по въпроса за нелегалния характер на еврейските селища". Те нарушавали Четвъртата Женевска конвенция, а според Римския статут на Международния наказателен съд можели да бъдат считани за престъпление и съвсем категорично представлявали нарушение на международното право. Нека обаче подложим на проверка двата основни аргумента, които винаги се използват срещу Израел, когато стане дума за неговата заселническа политика, пише Артур Кон на страниците на "Нойе Цюрхер Цайтунг" и продължава:

Нека първо анализираме твърдението, че Западният бряг на река Йордан е "нелегално окупирана територия", което би означавало, че намиращите се там еврейски селища са нелегални. Поддръжниците на този аргумент се позовават на член 49 от Четвъртата Женевска конвенция, която влезе в сила след Втората световна война. Според текста насилственото прехвърляне на цивилно население в чужди страни е забранено. Подобно нещо обаче никога не се е случвало на Западния бряг на река Йордан. А и Израел не е окупирал територии на международно призната суверенна държава. Тези земи преминаха от Йордания в ръцете на Израел по време на Шестдневната война, която впрочем беше провокирана от арабските държави. А самата Йордания така и не успя да обяви суверенитета си над въпросните земи, тъй като ги беше окупирала противозаконно.

Два народа - една земя

Преди всичко обаче следва да се заяви много ясно, че Обществото на народите, чиито решения бяха възприети по-късно от ООН, беше обявило в Сан Ремо съвсем недвусмислено, че евреите могат да се заселват във всички области на Палестина. Следователно в случая не става дума за окупирани територии, а издигнатите там селища не противоречат на международното право. Вместо за "окупирани територии" би трябвало да се говори за "оспорвани тритории". Казано по друг начин: това не са нелегално завзети земи, а оспорвани области, претенции към които предявяват два народа и чието бъдеще следва да бъде уредено в рамките на мирен договор.

На второ място нека разгледаме и твърдението, че строежът на селищата осуетява по-нататъшното продължаване на преговорите за мир. Винаги е било ясно, че в рамките на истински мирни преговори определени селища ще трябва да бъдат закрити. Така стана със Синайските селища през 1979 година, когато беше сключен мирният договор с Египет.

Да не забравяме също така, че за да се раздвижи мирният процес, през 2005-та Израел се изтегли от 25 селища в ивицата Газа, вследствие на което 10 000 евреи загубиха домовете си. Наместо там да бъдат заселени палестински бежанци, бившите еврейски селища се превърнаха в терористични бази - едно развитие, което ни най-малко не вдъхва доверие по отношение на бъдещите преговори за селищата.

Забравени факти

Правото на Израел да съществува се отрича тотално още от създаването на еврейската държава през 1948 година. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) е основана още през 1964-та - тоест, три години преди Шестдневната война, когато все още не съществуваха “окупирани територии”.

Друг факт, който мнозина забравят, е, че в договорите от Осло, на които се опират палестинско-израелските усилия за мир, не се говори изобщо за спиране на заселническата дейност като условие за водене на мирни преговори. За да се постигне напредък в тези преговори, палестинците трябва да променят своето принципно отношение към Израел и евреите. Тогава заселническият въпрос със сигурност ще бъде решен - например чрез размяна на земи.

Но фактът, че палестинците отричат на евреите всякакви исторически права над Израел и Светите места и че не са готови да признаят Израел като държава на евреите, не събужда у израелците нито доверие, най-малкото пък желание да напуснат селищата на Западния бряг на река Йордан.

АГ, НЦЦ, АК, Б. Узунова; Редактор: Д. Попова-Витцел