Кога мюсюлманите ще надигнат глас?

Еднан Аслан преподава религиозна педагогика във Виенския университет. По произход от Турция, той самият е мюсюлманин, макар че се отнася изключително критично към своята религия:

„Аллах не само оправдава насилието – той го изисква. Немалка част от проповедниците, съзнателно или не, свързват нашето вероизповедание с агресия – с изтезания, изнасилвания, бичуване, убийства. От 15-ти век насам в исляма се налага теологията на насилието, а от 17-ти век тя вече се превръща в норма. Мечът се разглежда като част от нашата вяра. Ние, мюсюлманите, днес се дистанцираме от „Ислямска държава”, но тази позиция ще си остане неубедителна дотогава, докато веднъж завинаги не се дистанцираме от съответната теология. Нима винаги трябва да чакаме да се случи някоя ужасно насилие, за да надигнем глас?”

Пророчески думи, произнесени три седмици преди атентата срещу „Шарли Ебдо”. Дали наистина сега мюсюлманите ще надигнат глас? И поддава ли се тяхната религия на реформиране? Германската журналистка Кола Мариям Хюбш, също мюсюлманка, вижда един-единствен път:

Ислямът се нуждае от Реформация

„Ислямът се нуждае от реформация, нуждае се от дискусия за това как точно интерпретираме своята религия. Но как да водим тази дискусия по такъв начин, че да приобщим и да убедим цялата ислямска общност? Всички опити за реформи трябва да изхождат от постулата, че Коранът е самата божия промисъл, отправена към пророка Мохамед. Тоест, онези реформатори, които поставят под съмнение този постулат, вече са извън исляма и нямат почти никакво влияние. Ако искаме истинска и плодоносна реформа на исляма, ние трябва да стъпим върху Корана. Трябва да покажем, че той можа де бъде разбран единствено, ако се има предвид историческият му произход – и по този начин да дадем убедителна интерпретация на текстовете в Корана, засягащи такива важни въпроси като доктрината на джихада, взаимоотношението между шериата и светската власт или равнопоставеността на половете. Но мнозина функционери на ислямските дружества в Германия не смеят да се докоснат до въпроса за тълкуването на Корана и предпочитат да обвиняват медиите, които уж увреждали имиджа на исляма.”

Кола Хюбш припомня, че още в края на 19-ти век Мирза Гулам Ахмад е основал реформаторското движение „Ислямска общност Ахмадия”, което според нея в момента има десетки милиони последователи в 195 страни: „Според Мирза Гулам Ахмад самите мюсюлмани са виновни за това, че ислямът се смята за религия на насилието. Той припомня, че Коранът има претенцията да бъде книга без никакви вътрешни противоречия. Тоест, когато на едно място става дума за насилието по време на война, а на друго – за състрадателния бог и за мира, това очевидно означава, че насилието може да се прилага единствено за самозащита.”

Трябва да се промени цялото общество

И още един мюсюлманин, който отдавна живее на запад: прочутият арабски поет Адонис, един от най-дълголетните кандидати за Нобелова награда за литература. Адонис, който остро критикува западните държави заради лицемерната им политика към режимите и към реформаторите в арабския свят, също вижда ислямската религия като основна пречка пред модернизирането на мюсюлманските общества:

„Никога не е имало арабска модерност. Общества, основаващи се на религиозната представа за човека и на религиозния мироглед просто не могат да бъдат модерни. Арабската модерност беше просто някакъв параван – автомобилите, хладилниците, самолетите, красивите дрехи, всичко това беше декорация. В Либия, Сирия, Египет или Ирак никога не е имало напредък в правата на жените. За да има такъв напредък, трябва изцяло да се промени структурата на семейството, жените трябва сами да взимат решенията си, включително да са самостоятелни и в любовния си избор. Такова нещо не е имало досега.

Така наречената арабска модерност беше просто повърхностно подражание на западни образци. От петнайсет века насам арабската култура не се е променила в сърцевината си. Тя отрича свободата на индивида, тя отрича правата му, тя отрича женствеността. Всеки един измежду тези тъй наречени „модерни” арабски режими по най-важните въпроси следваше властническите мъдрости на халифите – нищо, че на пръв поглед страните бяха превърнати в западни супермаркети. Арабските страни и до днес си остават племенни общества. Ако мюсюлманите наистина мечтаят за някаква революция, те трябва да направят две неща: да отделят религията от държавата и да освободят жените.”

(По публикации в „Ди Цайт”)