Нали така, другари?

Често се сещам за израза на Тодор Живков „Ние изградихме две Българии”. Знам, че Тодор Живков е влагал в думите си по-скоро някакъв старчески и фалшив ентусиазъм. Но знам също, че всички българи - и тогава, и сега - извличат от тези думи истинския им смисъл. Българския смисъл. Най-противния смисъл. Тоест - че направихме една България за нашите хора, тъй наречените Наште хора, за които се вика „Хайде наште!”. И една друга България - за всички останали. За будалите. За неНаште хора. Две Българии.

Алеко Константиновците и Бай Ганьовците

Да, ясно ми е, че винаги ги е имало. Но моето разделение е друго. Примерно: една България на Алеко Константиновците и една на Бай Ганьовците. В първата бай Ганьо е смешен и отрицателен герой. Във втората е Герой. Истинският човек, Героят на нашето време. Там, във втората, Алеко го убиват.

И така, мислейки за двете Българии, аз се сещам как българската култура е продукт именно на това разделение на две. Гледайки съвременната българска култура, без да искам забелязвам, че има две култури на България. Явно продукт на двете различни Българии, създадени още във времето на другаря Живков.

Първата култура е тази, която помним от времето на зрелия и добре угнил социализъм. Тоя, който миришеше на ацетон от гниенето, но използваше силни ароматизатори - като една българска роза (от мен), за да не се усеща вонята му.

Шумът на паричките

Тая култура е Културата на Посредствеността. В нея може и да има някакво зрънце искрящ талант, но то е безплодно. Тя също така е култура на мързела, връзките и познанствата. На кръговете, интригите и урежданията. Това е и единствената официално призната култура на България. Казионната, държавно и институционално закрепената, бетонирана, прошнурована и пронумерована култура. Културата на министрите и заместник-министрите, на заместник-заместник-министрите и техните заместници. На аташетата и културните представителства, на безбройните и неведоми комитети, комитетчета, агенции, организации, фондации, музеи и асоциации. Платени бедно, но щедро, като всеки бедняшки пир по време на дребна шарка. Платени от... чуйте сега ключовите думи: платени от Държавата!

Тъкмо те образуват едната българска култура. Първата. Заедно с цялата пасмина от бедно, но щедро възнаградени за неправенето на нищо служещи, те образуват пласта на Официалната българска култура.

Те са първата култура. Тя, както казах, ни е добре позната още от социализма. Тя - осмърдяната на мухъл, неправеща нищо, преливаща от пусто в празно, досаждаща на хората, отблъскваща населението с изнудваческите си вопли. „Хората не четат, хората са некултурни!” - пищят чиновниците на тази култура. Характерно за нея и за нейните съюзи и организации е, че избягват каквото и да е оживление. Защо ли е така? Най-вероятно, защото ако предизвикат шум или светлина около себе си, ще лъсне цялата им безсмисленост и излишност. Затова тя, официалната, първата българска култура, държи на византийската скромност и на сивичкото безличие. Посредствеността е злато за първата българска култура. Защото там, където няма талант и където не се вдига шум, там се чува най-добре шумът на пари. Паричките.

Като мухлясала икона на стената

Да, в първата българска култура все още има доста парички. Всичките казионни съюзи и асоциации, организации и фондации, културни центрове и културни домове са малки и сладки каци с мед. Мънички златни минички. За неамбициозни златотърсачи, склонни към мързел. Към тях се стремят всички посредствени, защото в тях има две неща - спокойствие и пари. Там културата си е като при социализма - гойна и безпроблемна. Там тя няма нужда да се доказва и ражда всеки ден. Там тя е като мухлясала икона на стената. На която се молим от кумова срама, по задължение, чат-пат.

Но нека кажа и за втората култура. Доскоро тя се наричаше ъндърграунд, по-рано й викаха неформална култура. Тя е тази, която се роди от свободната, частна, лична, индивидуална амбиция, нужда, потребност и радост на хората. Тази, която се роди така, както се ражда въобще всяка култура. Роди се, просто защото хората, хомо сапиенсите имат нужда от култура. Не държавата, а хората. Странно, но явно е факт. Хората в България имаха нужда не от асоциации, комитети, министерства, фондации и центрове, съюзи и конспирации на културата, а именно от култура. От изложби в гаражи, от песни в клубове, от струнни квартети по мазета, от поетически четения на покриви.

Снишаване, другари!

Представителите на втората култура - неформалната и самородната - се блъскат като луди, те произвеждат безброй събития и прояви, показват истински чудеса от блестяща активност. Но без дори грам подкрепа отнякъде бързо загиват. Така се случва с галерии, с клубове, с неформални творчески съюзи и с всякакви артистични инициативи. Те са хвърлени в ледените води на Свободната инициатива. И бързо умират там. Докато официалните им колеги ги гледат презрително. Пазейки тишина и пълно, свещено бездействие.

Снишаване! - беше казал другарят Живков. И представителите на първата българска култура се "снишават" - по институти, комитети, списания и паланки - добре защитени с държавните си заплатки. Докато работещите и блестящите - тях кучета ги яли! Да изгарят, докато светят, майната им. Нали така? Нали така, другари?

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев