Нашият Плевнелиев и техният Обама

Коментар на Любослава Русева:

„Президентът на САЩ и неговите политически слуги използват данъците ни, за да купуват корпоративна реклама.” Коментарът е на „Фокс нюз”, а поводът - видеоклип с участието на Клинт Истууд в подкрепа на автомобилна компания от Детройт.

Скандалът избухва през февруари, още след първото излъчване на рекламата в полувремето на "Супербоул". Противниците на Барак Обама твърдят, че тя обслужва кампанията за неговото преизбиране през ноември, тъй като възхвалява съмнителния възход на индустрия, спасена с държавни пари през 2009 година.

"Хората са без работа и страдат. Те се чудят какво да правят, за да се изправят на крака”, започва Клинт Истууд, но веднага дава пример - разцъфналият след височайшата протекция Детройт. "В тези трудни времена трябва да намерим път напред. Ако не можем да го намерим, ще направим нов", казва още известният режисьор и актьор, но понеже самият той, като заклет републиканец, преди три години се обявява срещу подпомагането на автомобилните корпорации, сега изглежда все едно признава успеха на ожесточено оспорваната идея на президента-демократ.

Помните ли?

Клинт Истууд яростно отрича, че подпомага тази политическа линия, но колко е важна тя за Барак Обама става ясно само след няколко седмици. На 29 февруари президентът държи пламенна реч във Вашингтон пред Обединения съюз на работниците в автомобилната индустрия, в която защитава оказването на държавна помощ за компаниите от бранша:

"Припомням ви, че има политици, които искаха да се остави Детройт да банкрутира. Помните ли? Добре ги знаете кои са. Ако ги бяхме послушали, ако бяхме развели бялото знаме, ако бяхме позволили да фалират "Дженерал Мотърс" и "Крайслер", както и работещите с тях компании-доставчици и дистрибутори, какво щеше да стане?!”

Малко по-късно Обама се шегува, че въпреки отказа на "Сикрет Сървиз" той подкарал новия "Шевролет Волт" при посещението си в завода на "Дженерал Мотърс" в Детройт. А накрая обещава да си купи точно такъв електромобил след 5 години, когато вече няма да е президент (подтекстът е, разбира се, че е уверен в спечелването на втори мандат), като апелира за марката да се лобира усилено.

Дали посланиците на САЩ са получили подробна инструкция за рекламирането на шевролета - няма как да знаем. Интересно е обаче, че тъкмо този модел цъфна една пролетна сутрин пред българското президентство и държавният ни глава излезе на прибежки, за да го подкара усмихнат в компанията на Негово Превъзходителство Джеймс Уорлик.

"Аз обичам колите!"

Мероприятието беше анонсирано като пробно шофиране и запознаване с техническите характеристики на „първия в света електромобил с удължен пробег”, но тъй като Росен Плевнелиев се включи в него далеч по-възторжено от Клинт Истууд в онзи видеоклип, не остана никакво съмнение, че става дума за пряко лобиране. Дори приказките за енергийната ефективност и призивите към изпълнителната власт да създаде механизми за мотивация хората да купуват екологични коли не успяха да замаскират рекламната акция в полза на конкретна марка, както и недопустимото „продуктово позициониране” на българския президент.

Казвам недопустимо, защото докато Барак Обама е в пълното си право да защитава своята политика и американските компании, а работата на посланик Уорлик е да прокарва интересите на страната си тук и сега, то държавният глава на България не би трябвало да обслужва нечий друг дневен ред. Той обаче го прави директно и даже демонстративно, заявявайки уж под формата на майтап: „Аз обичам колите. Имам стаж буквално на тираджия и милиони километри зад гърба си”.

Най-малкият проблем в случая е, че след тази атракция вносителите на автомобили имат всички основания да протестират срещу лобирането за „Шевролет”, а всички посланици - да настояват за „пробно шофиране” лично от президента, за да се застъпят на свой ред за националните си компании. Представете си само: германският пристига с „Опел Ампера”, френският - с „Рено Туизи”, японският - с „Нисан Лийф”, и всички подсвиркват под прозорците на Плевнелиев да слезе и да ги покара рекламно. После с този номер започват да се пробват и вносителите на перилни препарати, памперси, пасти за зъби, дезодоранти и т.н., като президентът постепенно се превръща в основно рекламно лице на все повече чужди корпорации...

Тъпа смешка, нали?

Нещо подобно обаче е и това да рекламираш кола, която тук е по финансовите възможности на малцина (на изложението в Женева се разбра, че „Шевролет Волт” ще струва в Европа близо 42 000 евро), а в същото време за покупката на електромобил не са предвидени преференции и зарядните станции се броят на пръсти. С две думи - да си вземеш такъв автомобил засега означава нулева икономическа логика, поради което първите клиенти са или големи ентусиасти с възможности, готови да преглътнат ограниченията на технологията и липсата на стимули, или компании, които търсят изпреварващ зелен PR.

Впрочем в деня, когато Обама изнесе речта си във Вашингтон, уверявайки, че Детройт процъфтява благодарение на неговата политика, Европейската комисия обяви България за „енергийно бедна”. За такива се смятат страни, които харчат над 10% от доходите си за отопление, осветление и други енергийни нужди.

А ето и една съвсем прясна новина, от 27 март: „Абсолютен рекорд от 20% може да постави на 1 юли скокът на тока у нас. Причината е в невижданото увеличение на цената на едро, което смята да поиска НЕК”.

На този фон приказките за енергийна ефективност, съпроводени с кръгчета пред парадния вход на „Дондуков” 2, са не просто смешни, а направо цинични. И ако само за два месеца, откакто е встъпил в длъжност, президентът Плевнелиев е подскочил почти до облаците с широка усмивка, това означава, че не само не е в състояние да предложи политики за изход от печалното положение, но е загубил и представа за реалност. Защото какви електромобили, с извинение, когато и потреблението, и производството са замрели? И кой да им вдъхне живот, след като държавният ни глава вози посланик Уорлик пред смаяните погледи на опърпаната публика, вместо да предложи варианти за измъкване от затягащия се възел на кризата?

Стреляй, не дрънкай!

Като споменах „затягащия се възел на кризата”, се сетих, че същото клише използва и Обама, когато току-що избран за президент, предлага държавата да се погрижи за закъсващите частни корпорации. Тогава Клинт Истууд, подкрепящ кандидата на републиканците Джон Маккейн, му припомня една реплика от филма „Добрият, лошият и злият”: „Когато трябва да стреляш - стреляй, не дрънкай!”, казва иронично Истууд и предлага да се обзаложат, че всичко ще си остане само на приказки.

Да, ама държавата наистина налива милиони в автомобилните заводи в Детройт и през 2011 г. резултатите не закъсняват - в САЩ са продадени 12.8 милиона леки коли и всички авто гиганти завършват годината на печалба. Обама, иначе казано, „стреля”, и рецептата му се оказва не толкова наливането на бюджетни средства в закъсващи браншове, колкото действието със съзнание за риск и отговорност.

Клинт Истууд май губи баса, а? Но не заради това, струва ми се, не се усмихва по време на рекламата. „Тази страна не може да бъде повалена лесно. Пак ще се вдигнем и тогава целият свят ще чуе рева на нашите мотори!” - са реплики, които трябва да се кажат с каменно лице.

Понеже сме свикнали да живеем в страна, която може да бъде повалена лесно и това кажи-речи се е случило, такъв апломб изглежда смешен. Изглежда ни незначително, че Плевнелиев се усмихва, докато върти волана на електромобил, или нарича чешкия си колега Вацлав Клаус „президента на Полша”. Подминаваме гафовете с лека ръка. Подиграваме им се или изобщо не им обръщаме внимание. Неглижираме ги, замаскираме ги. И докато се смеем, всъщност не взимаме живота си насериозно, както казва един герой в друг филм на Клинт Истууд.

Къде са ми цървулите?

Той се казва „Внезапен удар” и там грешките на хората, които взимат решения за нашия живот, се обясняват с грешките ни да ги изберем, за да взимат решения вместо нас и заради нас. А може и да не беше за това, може и да беше за това какво се случва, докато дрънкаш, стреляйки, както и какво се случва, докато стреляш, дрънкайки.

Не помня вече. Помня само, че преди години гледах филма в съседна балканска страна. В анонсите му се цитираше българската поговорка „Цървули няма, гайда иска” и ми стана неприятно, че съседите не си цитират собствените поговорки. Толкова мъчно ми стана, че напуснах прожекцията по средата и се прибрах с мръсна газ в София. Цървулите ми си бяха на прага. Бях си у дома.

Автор: Л. Русева, Редактор: Д. Попова-Витцел

Текстът е публикуван във вестник „Преса”