"Не искам да ходя в Германия. В България е по-хубаво."

Посещаваме бежанския център в Харманли три години след сблъсъците там. През ноември 2016 центърът, в който тогава пребиваваха над 3 хиляди души, беше поставен под карантина заради протести, подклаждани от националистически организации, които смятаха, че има опасност да плъзнат епидемии. Подобен риск не беше доказан, но напрежението ескалира, полицаи и мигранти бяха приети в болница, имаше сериозни материални поражения, а над 400 души бяха арестувани в нощта на сблъсъците.

Харманли днес

Днес в центъра в Харманли е спокойно. В 10 часа сутринта не срещаме почти никого по пътеките, градинките и спортните игрища в комплекса. Служителите ни разказват, че голяма част от 120-те обитатели са на работа, а децата - на училище.

Веднага питаме: Как така на работа? Пребиваващите в центъра остават тук само докато тече процедурата им за получаване на статут. Оказва се, че три месеца след началото на тази процедура те имат право да работят. Славчо Янев, директор на центъра в Харманли, ни разказва, че много хора се възползват от тази възможност. “В текстилната сфера в Харманли. В Хасково правят баклави. Работят и в хлебната индустрия, в заведения, в заводи, на бензиностанции”, изброява Янев.

Десетина човека са намерили препитание в други градове в страната и живеят там под наем - в София, в Пловдив, в Димитровград. Янев ни разказва как се регламентира това: “Аз издавам решение за външен адрес. Минава една процедура, колегите от МВР проверяват дали този адрес съществува. А те си оставят телефонния номер и когато има необходимост, им се обаждаме по телефона и те идват тук”.

Срещаме млада жена от Афганистан, която също е работила извън центъра - в София, в завод за почистващи материали. Но се върнала обратно в Харманли, където работи в цех, в който шият завивки. Има три деца. И трите ходят на училище в Харманли. Днес е тук, за да разбере какво става с документите ѝ. От четири години е в България, но още не е получила статут. Тя и съпругът ѝ са принудени да живеят отделно, тъй като неговата процедура е завършила с отказ. Мъжът обжалва пред две инстанции, но те потвърждават решението. Затова сега се намира в бежанския център в Любимец, който е от затворен тип, а жената сама се грижи за децата. Хората наоколо ни разказват, че работи много и в недобри условия. Работодателите ѝ плащат малко и със закъснение. Служители в центъра потвърждават, че наистина има случаи, в които кандидатстващите за убежище в България стават жертва на некоректни работодатели, особено в шивашката индустрия. Работа от сутрин до вечер срещу твърде малко пари. “Трите деца се прибират от училище и чакат мама, но мама е всеки ден на работа до късно”, разказва ни преводачът на жената от Афганистан.

Къде и какво работят мигрантите в България?

За сферите, в които работят мигрантите, и проблемите, с които се сблъскват, говорим с Мартина Райчинова от “Каритас София”. От неправителствената организация помагат с безплатни курсове по български, психологическа подкрепа, помощ пред институциите и при търсенето на работа. Само през 2018 година те са успели да окажат съдействие на 2 747 бежанци и мигранти. Мартина ни разказва, че мигрантите, които знаят поне един западен език, могат да работят в кол центрове, където условията и заплащането по принцип са добри. “Доста хора работят и в Илиенци. Но там съм чувала за злоупотреби. Особено с непридружените непълнолетни, защото те нямат право да подписват договори. Оплаквали са се, че не им плащат”, обяснява Мартина. За забавени плащания ни разказват и в Харманли. Както и за случаи, в които кандидатстващият за статут получава отказ, докато работи. Това означава, че трябва веднага да бъде преместен в център от затворен тип, а заплатите, които е изработил, остават неизплатени.

Разказваме на Мартина историята на жената от Афганистан, с която се запознахме в Харманли. За условията, в които е принудена да работи, както и за това, че българските власти на практика са разделили семейството ѝ. Мартина казва, че е чувала и за други подобни случаи. И обяснява как се стига до това разделяне на семейства. “Има политика хората от едно семейство да се обработват като напълно отделни случаи. Не знам защо е така, но мъжът и жената си имат отделни процедури”, обяснява Мартина. И дава още един пример: “Разделят се и пълнолетни деца от родителите им. Случвало се е например 18-годишно дете да получи статут, а неговата майка още да няма такъв”.

"Благодаря на България"

Но има и много положителни примери - хора, които упражняват в България своята професия-мечта и дори са успели да изградят семейство тук. Един от тях е Мохамед Джамал, който пристига в България през лятото на 2013 година. Още през 2014 започва да работи като фризьор в София. Докато говори с нас пред бръснарницата в центъра на столицата, Мохамед се поздравява с всички съседи, които влизат и излизат от сградите наоколо. “Не искам да ходя в Германия. Тук е по-хубаво”, казва ни той и добавя: "По-топло е, по-близко до нас”.

Мохамед е от Алепо, но не следи ситуацията там, даже новини не гледа. Мисли само за болния си баща, който е в Турция. Сириецът има шест деца от първия си брак и едно от втората си съпруга, която е българка. “Всички те ходят на българско училище”, разказва ни той. “Благодаря на България.”

Новите деца на България

И децата в Харманли, които представляват една трета от всички пребиваващи в бежанския център, ходят на училище. 22 от тях посещават учебните заведения в града, почти всички останали още не са в училищна възраст. А след като приключат с учебните занятия, част от тях се включват в проект на “Каритас София”, в рамките на който майсторят, учат и доразвиват познанията си. Последно са се подготвяли да бъдат коледари. Афганистанските деца ще бъдат облечени в подходящи костюми и ще посетят пенсионерските клубове в Харманли.

В София “Каритас” също работи с децата. Например в рамките на изложбата “През очите на другия”. “Това е една изложба, която направихме по случай Деня на отворените врати в месеца на бежанеца, който организираме всяка година през ноември”, разказва Мартина от “Каритас”. “Помолихме деца от училища в София, които имат съученици бежанци, да нарисуват как си представят тяхната родина. А децата бежанци нарисуваха как виждат България.”

Тук показваме три от рисунките.