Островът на изчезналото съкровище

Науру е островна държава в Тихия океан, разположена на североизток от Австралия. Населението й наброява едва 13 000 души, което я нарежда сред трите най-малки държави в света. В категорията "най" Науру се вписва и с беднотията си: тази държавица е една от най-осиромашелите в света. Странно, като се има предвид, че до неотдавна островната държава е оглавявала списъка на най-богатите - до началото на 1990-те години Науру е имала най-високия БВП на глава от населението. Но защо изведнъж изгубва всичкото си богатство? В книгата си "Опустошеният остров" френският журналист Люк Фолие търси отговор на този въпрос.

Добре дошли в рая!

В средата на 19 век "приятният остров", както го нарича първият му западен посетител - британският капитан Джон Фърн, е колонизиран. И докато веднъж британците, веднъж японците, а после и австралийците господстват на него, съдбата на науруанците остава неразривно свързана с... фосфата.

Фосфатът на острова е открит през 1900 г. от златотърсача Албърт Елис. Шест години по-късно Тихоокеанската фосфатна компания вече започва да разработва запасите. "Който държи фосфатните запаси, той определя косвено и икономиката в Европа", отбелязва в книгата си Фолие. Нищо чудно, че колониалните сили започват да се боричкат за острова. Германци, британци и австралийци извличат несметни печалби от природните богатства на Науру. Самите науруанци не получават нищо.

Науру става независима държава едва през 1968 година. И едва тогава фосфатната индустрия отива в ръцете на науруанците. От този момент нататък те заживяват в разкош. Всеки науруанец притежава две до три коли - странна придобивка, като се има предвид, че островът си има едно-единствено шосе. Науруанците започват да инвестират в съседна Австралия: в строежи на гигантски сгради. За работа никой вече и не помисля: за науруанците работят чужденците. Основната дейност на жителите на острова се състои главно в това да си купуват луксозни стоки от чужбина.

Крушението на една държава-джудже

През 1990-те години обаче еуфорията изведнъж секва: над 80% от фосфатните залежи са изчерпани, Науру е изправен пред фалит. Правителството прави отчаяни, отчасти и не съвсем почтени опити да предотврати необратимото.

Ала нищо не помага. Науру затъва все по-стремглаво и пропада до такава степен, че се озовава в списъка на най-бедните. Днес продължителността на живота на науруанците е под 50 години. Болницата, оборудвана навремето от модерно по-модерно, прилича днес на мизерен лазарет.

Кой точно носи вина за това крушение, не може да се каже. И никой не може да каже как ще изглежда бъдещето на малката държава - включително авторът на книгата за възхода и падението на Науру.

Luc Folliet: Nauru. Die verwüstete Insel, Verlag K. Wagenbach