От коя страна да търсим лявото?

Няма спор, че електоралната изненада в България беше сривът на БСП. Когато се обърне колата, обяснения много: срамно слаб лидер под чехъла на жена-бизнесменка; унизителна коалиция с ДПС и съмнителна зависимост от Атака; нерешителни политики...

Основната причина обаче ми се вижда невъзможността за обединяване на левите около някакъв идеен център. Защото ако се сумират четирите процента, отишли в АБВ, трите процента на Българската левица и поне още три за Националния фронт за спасение на България, чиято програма е обърната към трудещи се и пенсионери, ще стигнем до традиционната една трета от избирателите, които чакат оферти отляво. Какво прави толкова трудно единството днес?

1/ В Европа левите победиха в няколко закъсали южно-европейски страни. В Гърция програмата на спечелилата Сириза може да се резюмира с едно заглавие на Дарио Фо: "Няма да платим, няма да платим!". Наистина, всяка революция започва с призив за анулиране на дълговете. И наистина съотношението между натрупан капитал и жива трудова сила днес е достигнало критични измерения. Но дали би увлякла подобна програма застаряващите населения на Европа, които разчитат на пенсионни схеми и спестявания? Представете си го така: пенсионният фонд на една държава е призован да се откаже от парите си в името на младежите от други държави...

Не се забелязва и типичната за левите движения щедрост, безкористност и готовност за лишения. Самата битка за анулиране на дълговете се изразява повече в термините на конспиративната теория и националния интерес, т.е. в последна сметка егоизмът на едни страни се противопоставя срещу този на други. Така идеята за „космополитно ляво” всъщност се оказва някакъв маскиран национализъм.

Противоречиво наследство

2/ Левите и в България, и в Европа се самоопределяха чрез по-умереното, ако не и положително отношение към комунистическото наследство. Но това наследство е противоречиво, тъкмо заради него се водиха мъчителните символични войни между сталинисти и перестройчици, между марксисти и социалдемократи. Някакво единство в левицата създаваше сантиментът към Русия, с червената звезда отгоре. В България това се наслагваше върху възпитаваната от училище омраза към „турското робство” и благодарност към „братушките”. Но ето ви беда: изведнъж на кормилото в Кремъл се озова крайно десният Путин с неговите олигарси, които не само установиха неравенства от времето на царете, но и спечелиха уважението на крайната десница в Европа с национализма, християнския фундаментализъм, хомофобията, полицейщината, с една дума - с решителното си "лидерство". Хайде бъди русофил, редом с Пат Бюканън или Марин Льо Пен!

3/ Изпод краката на левите беше издърпана тяхната социална база. Вече от 3-4 десетилетия сме свидетели на разпадането на класите. Тоест, на онези големи групи хора, които си приличат по собственост, култура, интереси. Фабричните работници, заради които възникна евопейската левица, днес са малобройни и високо платени специалисти - работникът в заводите на БМВ със сигурност не е авангард на революцията. Работниците в България наистина са в плачевно състояние, но пък са още по-малобройни и корпоративно зависими. Пост-маркситът Херберт Маркузе търсеше революционния потенциал у студентите. Наистина, те са бунтовни по дух, но поне в страни като България - не особено леви, защото наместо с бюлетини и улични битки предпочитат да гласуват с краката си, излизайки на общия европейски трудов пазар. Тази мобилност, съчетана със способността им да боравят с новите технологии, ги кара да се чувстват привилегировани и да се гнусят от простия народ.

Кой друг? Селяните ли да са леви? От една страна става дума за едри капиталисти, забогатели от еврофондовете, от друга - за оставени на доизживяване /пак благодарение на еврофондовете!/ стари хора, един вид резерват на европейското село, а пък в България - един вид старчески дом на чист въздух. Наистина остават новите пролетарии, изключените: имигранти, безработни, временно-заети /т. нар. "прекариат"/, а в случая на България - ромското малцинство. Но тези групи са слабо организирани и ангажиментът към тях повече прилича на филантропия, отколкото на революционна мобилизация. А във филантропията традиционно по-добри са дясно-популистките партии.

В търсене на нови ниши

4/ Либералните каузи от типа на еднополовите бракове наистина обединяват много леви на запад и теглят ясна черта между тях и консервативната, неорелигиозна десница. Но по тази тема със сигурност по-добри са либералите. А ако говорим за България, подобни въпроси интересуват софийската привилегирована интелигенция, докато у по-възрастния и по-ниско образован електорат на левите формации те будят само глуха ярост.

5/ Класически за старата левица са исканията за по-високи данъци и съответно повече преразпределителна солидарност. Видяхме опита на Оланд да приложи подобна политика на дело, а Станишев - на приказки. Но в България „лявата чувствителност” се носи както от дисциплинирани комунисти и социалдемократи, така и от анархистични индивидуалисти, от хора либерални, мобилни, често зелени. Как карате тези групи да се доверяват на бюрократичната машина? Те май дори са готови да жертват елементи от социалната държава, само и само да не плащат повече. Битката между протекционисти /които могат да се самонаричат националисти, антиимпериалисти, евроскептици/ и космополити /те пък се кълнат в човешките права, евро-федерализма, глобализацията/ по-лесно ражда нови формации, отколкото общ ляв фронт.

6/ Лявото е разделено дори по най-важната тема в историята на своите борби: труда. За какво да се бори една нова левица - за онези, които се трудят, или за привилегиите, които дава социалната държава, независимо дали се трудиш или не? Защото нали трябва да вземеш от работещите, за да дадеш на майки, болни, бежанци, безработни...

Левите изостават от събитията

Идейният хаос вдясно не е по-прост, самият съвременен свят разбърква двуполюсното мислене. Но десницата се оказа по-ефикасна в произвеждането на врагове /емигранти, терористи, руска заплаха, държавен фалит/ и съответно - на решителни герои, готови да ги преборят. Левите тичат подир събитията и гледат някакси да надборят десните борци - Станишев бори Борисов, италианската левица - Берлускони, руската интелигенция - Путин. Но с такова борбено подтичване трудно можеш да ентусиазираш избирателите.

И идеологическата мъгла се стеле ще по-гъста от преди.