Мюнхен 1938, Мюнхен 2015

Преследва ли Русия някаква дългосрочна стратегия или руският президент Владимир Путин чисто интуитивно се възползва от предимствата на конкретни ситуации, за да постигне целта си: възраждането на Русия като Велика сила? Политици и анализатори си задават тези въпроси от поне година насам - откакто Путин анексира полуостров Крим и подклажда войната в Донбас, с която се разклащат устоите на европейския ред.

Винаги досега руският външен министър Сергей Лавров е бил желан гост на Мюнхенската конференция за сигурност. Той е единственият от кремълския властови център, който поддържа добри контакти със Запада и по този начин неведнъж е допринасял за известно успокояване на възникнали политически напрежения.

Тазгодишната му изява в Мюнхен обаче предизвика ужас, недоумение и присмех. На моменти Лавров звучеше като рецитатор, който механично повтаря фразите на една нагла пропаганда, чиято кулминационна точка беше грешният и опасен извод, че Западът бил виновен за всичко, защото след разпадането на Съветския съюз той се опитвал по всякакъв начин да унижава Русия.

Словесно дерайлиране

По тази логика излиза, че всичко, което сега върши Русия, има за цел да измие онзи позор, който страната била принудена да търпи в продължение на повече от две десетилетия. Лавров обаче се самоизобличи с гневната забележка, че след падането на Берлинската стена Западът се държал така, сякаш е спечелил Студената война. А нима това не е точно така? Самозалъгването в политиката често води до самонадценяване и авантюризъм.

Още през 2007 година Путин се възползва от трибуната на Мюнхенската конференция за сигурност, за да громи САЩ и НАТО. Тогава това беше изненада за мнозина. Ретроспективно погледнато, става ясно, че критиките на Путин срещу т.нар. еднополюсен свят са били нещо повече от реторична закана към Запада. С тях Путин всъщност заложи програмните основи на по-сетнешната руска външна политика и на онова, което се случи в Грузия, Молдова, в Крим и в Източна Украйна. Смущаващата изява на Лавров през тази година просто постави един един заключителен акцент в тази насока.

Новата конфронтация Изток-Запад

Ако историците в бъдеще започнат да се питат къде и при какви обстоятелства е започнала новата Студена война, те спокойно биха могли да посочат към баварската столица. Мюнхен стана нещо като символ на новата конфронтация между Изтока и Запада, макар тази нова конфронтация да е само деформирано копие на предишната.

Никой на Запад не иска този нов конфликт, който впрочем не почива на идеология или идеологическа конкуренция. Русия не е в състояние да предложи някакъв обществен модел, който да е приемлива алтернатива на западния. Опитът на Кремъл да моделира някакъв руски православен свят като антипод на западните ценности, е твърде изкуствен, а и лишен от притегателна сила.

Руското политическо ръководство действа против интересите на страната като отхвърля рационалните аргументи и предложения и се завръща към властовата политика на насилието. Неминуемо в полезрението попада и т.нар. Мюнхенски синдром, свързан със съдбоносната 1938 година. По онова време западните държави вярваха, че ще усмирят Хитлер като му обещаят Судетите и то без изобщо да са говорили с Чехословакия. Същият този "Мюнхен" днес плаши украинците, защото им показва какво може да се случи с една страна, която е станала играчка в ръцете на Великите сили.

Положително е поне това, че украинският президент Петро Порошенко ще присъства на четворните преговори за примирие, които ще се проведат в сряда (11.2) в Минск. Но каквото и да се договори там - новата конфронтация между Изтока и Запада няма да бъде преодоляна. Твърде силно изпъкват вече разделителните линии, които Русия очерта в Мюнхен.