Партията на бившия премиер Рафик Харири спечели първия тур на изборите в Ливан

28 процента избирателна активност – това е много по-малко, отколкото се надяваха лидерите на т.н. “опозиция” за началото на ливанските парламентарни избори. Победата обаче им беше предварително осигурена и може би това допринесе за слабия интерес. Но само “допринесе”, защото има и редица други причини за скептицизъм по адрес на тези избори, обещавали често цитираното ново начало.

Сред важните причини е досегашния избирателен закон с неговата пропорционална система между мюсюлмани и християни, на които, без оглед на действителното съотношение на силите, се отрежда съответно по половината парламентарни мандати. Още по-важно е обаче далече стигащото разслоение на отделните мирогледни групи от двете страни. А най-накрая и определянето на относително обширни избирателни окръзи, в които тези две религиозни групи сред населението съществуват съвместно и поради това трябва да встъпят в предварителни договорености, за да може съответното малцинство изобщо да се сдобие с шанса да бъде парламентарно представено.

Този политически пазарлък е препятствие за нахвърляното някога в мирния план от Таиф, а именно: религиозното и етническото многообразие на страната да намери в бъдеще отражение само в бъдеща горна камара или федерален съвет, а в парламента да са представени надрелигиозни и надетнически политически сили.

Критично настроените спрямо Сирия победители под ръководството на Саад Харири, сина на убития през февруари екс-премиер Рафик Харири, наистина представляват нещо като напречен разрез на картата на вероизповеданията в Ливан, но всъщност не са истинска политическа партия. Те нямат същинска политическа програма. А и се ползват от ореола на убития Харири както и от изтеглянето на сирийците, което, разбира се, не бе предизвикано само от демонстрантите, а преди всичко от масивния международен натиск. Тези два фактора ще поизбледнеят с течение на времето и вероятно ще остане смесицата от политика, религия, кланове и стремежи към властта, диктували винаги досега живота в Ливан.

Нараства броят на онези в страната, които смятат, че това е недостатъчно. Те искат светска демокрация с политически партии и издигат освен това искането, новият парламент след края на изборите след 4 седмици, да разработи нов избирателен закон и в обозримо време да проведе нови избори в така създадените нови условия. Надежда, която надали ще се осъществи. Дори само заради това, че би изисквала дълбока промяна, а депутатите никъде по света не са заинтересовани, сами да се лишат от мандатите си. Това е в сила и за Ливан.

В последно време се заговори за “революция в страната на кедъра”, но това бе по-скоро израз на определени надежди в Белия дом във Вашингтон. При все това: нещо се случи в Ливан. И с малко късмет ще продължи да се случва. Но за революция все още не може да се говори.