Плачещите деца на Япония

Надеждата е скъпоценност, а съхраняването й - безценно. Камо ли пък ако надяващият се е дете, което просто иска да живее. До момента броят на загиналите в Япония е 9.000, а други 10.000 все още са в неизвестност. Половин милион човешки същества след земетресението остават без покрив над главата, а бездомните деца са 100.000. Какво ли е да лежиш под затрупаните греди на родната къща и да нямаш сила да извикаш "Мамо"? Какво ли пък е да провреш мръсното си личице през отломките и да разбереш, че мама я няма вече. Японските деца вече знаят това.

Да кажеш сбогом на детето си

Преди няколко дни в двора на училището в град Рикузентаката спира малка сива кола. От нея слиза прегърбен японец, който носи в ръцете си нещо голямо, завито в шарено детско одеяло. Това е синът му - Хироки. Момчето е на гости при своите баба и дядо, когато цунамито разбива на малки парчета къщата им. Бащата занася мървото дете в неговото училище, за да могат съучениците му да си вземат сбогом. Япончетата са се събрали около колата и плачат - и момичетата, и момчетата. Ридаят за загубения другар, за Япония, за самите себе си. Най-добрият приятел на Хироки споделя през сълзи: "Хироки умря много млад. Трябваше да живее дълъг живот".

Град Рикузентаката наподобява купчина с боклук. Навсякъде цари хаос - дъски, тухли, пръст и разбити мебели са смесват в сюрреалистична картина, а в краката на оцелелите се въргалят детска лопатка, кормило от пластмасово колело, глава на кукла... Да подреди разпиления си живот след катастрофата за едно дете ще е точно толкова трудно, колкото да намери из развалините всичките си разпръснати играчки. Възможно е, но не е сигурно.

Бащата на Хироки здраво стиска телцето на своето мъртво момче и през сълзи споделя: "Не губете надежда. Живейте заради сина ми". Но не казва как. Децата имат кошмари и не могат да заспят. Страх ги е от морето, защото се опасяват, че то отново ще ги залее. Страх ги е и от затворени пространства, защото не могат да забравят колко силно се е олюлявала къщата им по време на земетресението. Много от тях ще оцелеят, но никога няма да преработят случилото се.

Разкажи ми приказка...

Организации от цял свят се опитват да помогнат на малчуганите. Донесли са им играчки, храна, одеяла, но ситуацията е по-тъжна, отколкото можем да си представим. "Случилото се в Япония не може да се сравни с други катастрофи. Човек се разтреперва, когато го види с очите си. Просто ти се къса сърцето", споделя доктор Унни Кришан, който е помагал на травмираните деца след земетресението в Хаити, наводнението в Пакистан и цунамито в Тайланд.

Освен практическа помощ, организациите предоставят на пострадалите възможност да споделят мислите и спомените си. Разработват с тях стратегии, чрез които да се справят по-лесно със случилото се. А колко много идеи имат самите деца! Малчуганите дори предлагат да представят преживяното като комикс. Но как ли ще нарисуват последната картинка?