Пороците на българските медии
9 януари 2017На хартия всичко е кристално ясно: българската конституция гарантира медийната свобода. Журналистите могат да работят независимо и свободно, без значение дали са в обществени или в частни медии. Цензурата е забранена, а свободният достъп до информация е гарантиран. Така е обаче само на теория, казва разследващият журналист Иван Бакалов, който на няколко пъти е бил уволняван от различни вестници. Според него медиите в България са рупори на политиката. „Критики срещу правителството изразяват опозиционните политици, което е логично. Това обаче създава погрешното впечатление, че някои медии са критични към управлението. В действителност няма почти никакви разследвания на големите корупционни скандали, в които са замесени управляващи”, казва Бакалов пред германската журналистка Андреа Беер.
Пари, власт и медии
Корупцията и организираната престъпност са постоянни теми в България. Не липсват и платформи за тяхното отразяване - например общественият телевизионен канал БНТ1 или частни медии като bTV, която принадлежи на чуждестранен инвеститор - Central European Media Enterprises, който на свой ред е част от Тайм Уорнър Груп. Но и чуждите фирми гонят печалби в България, поради което демократичното развитие на страната не е непременно техен основен приоритет. Така например германската медийна група Функе, преди ВАЦ, още преди години продаде вестниците си в България на предприемачи, чийто капитал е с неясен произход, разказва Андреа Беер в репортажа си.
„У нас има прекалено силна медийна концентрация”, посочва Орлин Спасов, който преподава в реномирания Журналистически факултет на Софийския университет и анализира развитието на медиите в България за независимата Фондация „Медийна демокрация”. Друг проблем, според него, е свързан с обстоятелството, че собствениците и управителите на медиите често се месят в журналистическото съдържание - заради рекламите и спонсорствата например. Лошо влияние оказва и начинът, по който държавата разпределя финансовите средства, които идват по линия на различни европейски проекти или пък от отделните министерства. Спасов подозира, че тези държавни средства за медиите съзнателно се разпределят по не съвсем ясни критерии.
И още нещо, което тревожи редица медийни наблюдатели: в България обикновено остава неясно кой кои вестници притежава. Сложни бизнес-модели и офшорни фирми накъсват картината и така прикриват истинските собственици. По този начин се заобикаля и един закон, който би трябвало да предотврати попадането на прекалено много пазарни дялове в ръцете на малцина. Обществените телевизия и радио с техните регионални структури имат и друг проблем - те разполагат с прекалено малко пари и поради това са податливи на натиск, казва Любомир Кутин от Центъра за изследване на демокрацията. „За да финансират регионалните си структури, обществено-правните медии са принудени да сключват с общините договори за т.нар. информационни услуги. Тези договори съдържат клаузи, задължаващи журналистите да не вредят на доброто име на онези, които дават поръчката. В този смисъл подобни договори противоречат на обществената мисия на тези медии”, казва експертът.
Порочни зависимости
Дали доброволно или поради финансов натиск - медиите и властта в България са очевидно тясно свързани. Роля в това отношение играят и някои богати български бизнесмени, които концентрират в ръцете си медийна власт с цел да си осигурят политическо влияние. След промените от 1989 мнозина натрупаха приказни богатства покрай приватизацията на държавни предприятия, обяснява германската журналистка и дава думата на бившия председател на СЕМ Георги Лозанов, който не вижда повод за оптимизъм: „Моята прогноза е за съжаление много мрачна. И през идните години медийната свобода ще бъде ограничавана. Това се дължи на силната антилиберална тенденция, която си проби път. Освен това за първи път от промените насам се вижда как журналистиката бива измествана от пропагандата", посочва Лозанов.
Казано накратко: свободата на печата наистина е гарантирана от българската конституция, но тази свобода си остава очевидно само на хартия, посочва германската журналистка Андреа Беер в края на репортажа си.