Преходът мина, човекът от народа остана

В електронно писмо внимателна и умна читателка сериозно ни предизвиква: “В книгата ви “Какво се случи” се съдържат 4 критерия на прехода в България и неговия край: 1. Консенсус за бъдещето (Европа, капитализъм, демокрация), съпроводен с война за миналото (комунизма, СССР, ДС, ТКЗС, какво ли не още). 2. Двуполюсно разделение на нацията на червени и сини, без център. То се базира тъкмо на войната за миналото. 3. Масова декласация, загуба на привични за хората статуси (здравеопазване, образование, почивка...). Опит да се удържат поне част от тези статуси и произтичащо от това усилие значимо обедняване. 4. Митове в главите на хората: за Комуниста (сатанизация), за Социализма (носталгия), за Царя, за Европа. По тези критерии излиза, че сега сме се върнали в прехода: пак война за миналото; пак десни и леви, без център; пак писъци, че не се живее; пак мит, но за Бат' Бойко."

Преходът - гадост, обир, лъжа

На тези твърдения следва да се отговори: Уважаема г-жо Й., Благодарим Ви, но не мислим, че сега наблюдаваме дори един от изредените 4 пункта. 1. Казвате, “пак война за миналото”. Нищо подобно; имаме консенсус за миналото, в случая за Прехода: че той е гадост, обир, лъжа. При война едни защитават онова, което другите нападат. Тук всички нападат. Но въпросът е как?

България, начело с г-н Борисов, сега наистина воюва с близкото си минало. Но воюва само символично, както беше в Полша на близнаците Качински. Ще се преразгледа ли приватизацията (т.е. главната несправедливост и кражба)? Не! Символично ще накажат двама-трима софийски безобразници. А реституцията? Не! Ще се съдим като държава с цар Симеон (и ще загубим делото, помнете ни думата) за гори. Ще поискаме ли отговорност от всички политици на прехода? Не! За повечето няма и да си спомним, други ще се отърват с лека уплаха, може би за пред Европа някой все пак ще лежи (което е съмнително).

Т.е. главният социално-политически смисъл на режима сега е да утвърди основните резултати от прехода. Символното насилие, на което сме свидетели, е всъщност легитимираща процедура. Колкото и да наподобява първобитен ритуал, това символно насилие фактически узаконява завинаги новите отношения на собственост. То е отричане, което същински утвърждава, но вече окончателно!

Трагедията на модерния българин

2. Пак затова, сега не нацията се разделя на две, а властта избирателно посочва “лошите”. Ние с Вас от новините ще научаваме кои са те. А беше обратното: тълпите скандираха имена на “лоши”, а лидерите ги укротяваха и едва удържаха България на ръба на мирния преход.

3. Не настъпва в момента никаква декласация, а наблюдаваме гърчове на обратната болест: незаработена, прекалено амбициозна ре-класация! Човекът на прехода страда, защото са му отнели привичното, примерно ежегодното море. Трагедията му е, че телевизорът се е развалил, а асансьорът не вози.

Човекът след прехода страда, защото си е купил нов телевизор, защото е отишъл на море. Страда защото има парно, а не защото няма! Страда от доброволния си кредит, както страда и от липсата на кредит, т. е. - неща, които иска, но не може. Но не които е имал и са му отнели. Това е друг вид мъка. Може би не по-малко интензивна, но принципно различна по произход, а значи и по последици...

Не мит, а просто илюзия

4. Най-сетне, тоз, когото наричате Бат' Бойко, не е мит, а само (евентуално) илюзия, каквито илюзии срещаме в историята често. Митът работи сам. А митологизираното същество е толкова по-ефективно, колкото е по-загадъчно. Царят беше обект на мит дотолкова и докогато не знаехме нищо за него. Митологичното същество е от отвъдното. То има оттатъшен и безкраен, непонятен ресурс. Ето защо, митологичното същество се случва, ние просто го срещаме, за добро или зло. Г-н Борисов е преди всичко изпратен от хората, те го схващат (поне засега) като един от тях. Съответно главният му похват в нестихващото политическо шоу, което той ежедневно и от години поднася, има прост централен смисъл: “Аз съм един от вас”. Да, може би съм малко по-красив, по-силен, по-енергичен, но един от Вас. Г-н Борисов играе “Бойко Борисов” и то в няколко разновидности: нашият Бат' Бойко, нашият Генерал, нашият Премиер, някой ден може би нашият Президент; но нашия, обезателно нашия.

Какъв ти тук мит! Митът е кръвно свързан с очакване (на чудо). При властта на г-н Борисов имаме не повече от изчакване и надежда. Което никак не е лошо за България, ако само за момент си представите какво би било, ако на власт беше не този омайващ харизматик, а просто компетентен и честен специалист, примерно онзи, когото наричате “малката Пица”. Представихте ли си всички стачки, всички протести, всеобщата злоба, липсата на чуваемост за думите на властта... и пълната неуправляемост? Да не дава Господ…

Автор: Андрей Райчев, Кънчо Стойчев/Редактор: Александър Андреев