Разпада ли се Ирак?

"Сигурността на Европа трябва да бъде защитавана и в Хиндукуш", бе казал навремето бившият германски военен министър Петер Щрук, защитавайки решението за изпращането на германски войници в Афганистан. И до днес обаче няма адекватен отговор на въпроса дали тази мисия се е провалила или е постигнала само частичен успех, тъй като в крайна сметка талибаните бяха само временно отслабени. Като цяло обаче анализът е правилен и се отнася съвсем не само до Хиндукуш.

Днес трябва ясно да се признае: сигурността на Европа трябва да бъде защитавана и в Мосул, Тикрит или Рамади. В последните дни редица иракски градове последователно преминават в ръцете на бойците от разклонението на Ал Кайда, наречено "Ислямска държава в Ирак и Леванта". В момента джихадистите са на път към Багдад. Стотици хиляди жители на Мосул и района се впуснаха в паническо бягство, за да не попаднат под властта на религиозно обагрения терористичен режим.

Създаването на терористична държава е недопустимо

Заради очакваната съпротива от страна на шиитските и кюрдските милиции в районите, в които сунитите са малцинство, е малко вероятно джихадистите да успеят да подчинят цялата страна. Освен това съседните държави - Иран, Турция или Израел - едва ли ще се задоволят с ролята на наблюдатели на победния ход на бойците от Ал Кайда. Съществува обаче опасността хаосът и насилието да се върнат в Ирак и да създадат условия за необратим разпад на страната. В такъв случай части от Ирак и съседна Сирия могат да образуват нещо като ислямски халифат от въоръжени сунитски екстремисти, който да започне да привлича и други съмишленици и да се превърне в огромен тренировъчен лагер за терористи.

Светът на бива да допуска това. Иракчаните имат право на помощта и солидарността на Европа - още повече, че една терористична държава би представлявала постоенен източник на опасности за Стария континент.

Какво може да предприеме Западът?

Вариантът за военна интервенция определено трябва да бъде изключен. Заради негативния опит на САЩ в Ирак този сценарий трябва да бъде разглеждан като опция само в най-краен случай. Освен това Западът трябва да устои на изкушението да влиза в договорки със сирийския диктатор Башар Асад, който е сред противниците на "Ислямска държава в Ирак и Леванта". Защото това, че сирийският президент не реже главите на противниците си, а ги бомбардира, не го прави с нищо по-добър от сунитските джихадисти.

При това положение на първо време Западът може да предостави военна помощ, за каквато САЩ вече загатнаха, че са готови. Но само това няма да е достатъчно. А всяка друга помощ за иракското правителство трябва непременно да бъде обвързана с ясни политически условия и най-вече шиитският премиер Нури ал Малики трябва да бъде убеден да не изключва сунитското малцинство от участие в икономическата и политическата власт в страната. Защото ако това онеправдано малцинство не поддържаше тайно джихадистите, те едва ли щяха да постигнат такива забележителни военни успехи.

Политически натиск обаче трябва да бъде оказан и върху уж верните съюзници на Запада като Саудитска Арабия и някои други страни от Персийския залив. Защото не е тайна, че именно в тях са основните спонсори на терористични организации като "Ислямска държава в Ирак и Леванта", които подклаждат конфликта между шиити и сунити.