Расизмът на малки народи като българския

На всеки няколко месеца ни залива вълна от възмущения с расистки уклон. Веднъж ще са ромите, веднъж турците, веднъж бежанците, а понякога македонци, украинци или евреи. И после - пак от начало, като в рондото. Съчувствие, благородство, човещина - в България тези понятия се превърнаха в синоним на национално предателство. Едно от обясненията е, разбира се, комунизмът, при който народите живееха в клетка от бодлива тел - той обяснява разликите в отношението към чужденците в източната и западната част на Германия, например. Но дали е само това?

Свикнали сме да свързваме расизма с империи, където социалните неравенства се обосновават с природни особености. В модерната епоха знаменателен остава дебатът във Валадолид през 16 век, когато католическите теолози спорят дали индианците от завладения Нов свят имат душа или пък трябва да се третират като животни (слава Богу, надделява първото мнение). После, през 19 век, идват различни наукообразни трактати като този на френския мислител Гобино, обосноваващ неравенството на човешките раси. За да свършим, разбира се, с евгениката, масовите стерилизации и газовите камери през 20 век. Колкото и да ни е неприятно, до днес в големите метрополии продължават скрито да дискриминират хора с името Ахмед, например, или с по-матов цвят на кожата.

Бели, черни, жълти

Расизъм е най-общо казано класифицирането на човека според някакви белези, които не зависят от неговата воля. Научната фантасмагория, построена върху биологически дадености, е най-популярна заради превръщането ѝ от нацизма в политика на изтреблението: става дума за едно произволно групиране на физически белези в категории, на които се приписва културен смисъл. Ако е установимо, че африканците са по-добри бегачи, от това някак следва, че те са по-покорни и стават за роби. Динарската раса, към която нацистките учени причислявали по-голямата част от България с помощта на различни измервания на черепа, не била способна на самостоятелно държавно управление. Азиатците пък трудолюбиво подражават, но нищо не измислят. Или ако идем по-назад - евреите са колективно виновни, защото са разпнали Исус.

В един по-общ смисъл расизъм е това да се отнасяш към хората предубедено заради произхода им, културата, с която са израснали (културализъм), пола им (сексизъм), възрастта (ейджизъм) и т.н. Развитието на съвременната цивилизация, където "черни" стават министри и президенти на САЩ, а "жълтите" се превърнаха във водеща икономическа сила, прави оборването на тези теории излишно. Ще напомня само, че всички произлизаме от източна Африка и сме били черни заради меланина, който защитава кожата от слънцето. Липсата на меланин в бялата кожа няма никаква връзка с християнството, а е заради нуждата да се синтезира витамин D в места, където слънцето грее по-малко. Възпитаният човек днес подхожда към другия според индивидуалните му качества, а не според тези от биологическия или културен стереотип.

Интересен е расизмът на малките народи като българския, където става дума не толкова за легитимиране на господство, колкото за страх и самозащитна реакция. Споменатите врагове - турци, роми, сирийци - се представят не като потиснати малцинства, които трябва да си знаят мястото (както прави имперският расизъм), а като привилегировани лентяи, конкуренти на държавната хранилка. Противопоставянето на социалните помощи и минималната работна заплата, на пенсиите и парите, давани за бежанец, показва, че българите като че ли завиждат на по-нещастните от себе си.

"Пак сме под турско робство"

Подобен реактивен расизъм откриваме в малцинствените групи, подложени на дискриминация от имперските центрове. Черният расизъм в САЩ е дори по-лош от белия, защото не е преминал културната еволюция на доминиращото мнозинство; имигрантските общности на корейци, пакистанци или турци обикновено са много по-затворени от тези на мнозинството. В тази си окопна война българският етнос сякаш продължава да живее в османските времена - в онези китни самоуправляващи се подбалкански градчета, издействали си привилегията там да не влизат турци и други чужди групи. И забравя, че отдавна вече си има държава, която сам доминира. Току ще чуете някой да каже, че пак сме под "турско робство" - тук ДПС излъчили кмет, там прозвучала турска реч, другаде турски фирми купили местния завод. Циганският терор пък е един вид аналог на робството, а нашествието на бежанците и поробването на Европа е най-новият хит. И не помагат никакви логични аргументи за това кои са повече и кой държи пушките. Защото расовата заплаха е невидима и коварна и щом опиташ да успокоиш страстите, тутакси събуждаш подозрението, че приспиваш бдителността, защото евреинът Сорос те финансира. (Чудите се защо един евреин би финансирал подкрепа на араби ли? Разочаровате ме! Нали целта му е да ни зароби.)

Чуждото тяло, попаднало в нашия периметър, застрашава хигиената - другите са мръсни, опърпани, носят болести. Малко неадекватен е точно този западноевропейски страх в България, където хигиената не е на чак такова ниво, но да не издребняваме. Става дума за омърсяване символическо, което отслабва здравото национално тяло. А най-лошото, което може да ни се случи, е да направят деца на жените ни. Нали забелязвате колко често се повтаря обвинението, че бежанците били млади мъже, за които жените тук ходели голи? През 18 век се въртят едни такива фантазии за турските хареми и сексуалните изстъпления в тях, на които западняците скрито завиждат. И това във време, когато сексуалните нрави в Европа се разкрепостяват, а на изток обществата продължават да са дълбоко патриархални (в Османската империя Маркиз дьо Сад бързичко би свършил набит на кол, уверявам ви!). Защитният етно-брачен модел виждаме в края на "Криворазбраната цивилизация", където претендентът за нашата мома, гъркът Маргариди, е намушкан, а българите пеят:

Секи момък, сяка мома

от рода си да залюбва:

таз любов за тях е сама,

що природно ги събира.

Не е нужно да бъдеш расист, за да пазиш своето. Трябва обаче да си сигурен в какво точно се състои то. А тъкмо тези граници се размиват днес. И именно оттук извират фрустрациите и агресивността. Вижте само обидата, която предизвика песента за Райна Княгиня, изпята в две версии от турски изпълнител. Какво излезе? Че тази патриотична песен е съчинена върху фолклорна мелодия, обща за балканските народи - доколкото разбрах, някъде през 50-те години на по-миналия век. Е добре, не е ли логично текстът за Райна Попгеоргиева да е написан след нейното мъченичество, а фолклорният мотив да е много по-стар? Какво обидно има в това? Ето какво: стана ясно, че границите межди "нас" и "тях" не са така сигурни, както си мислехме. Оттук и мобилизацията на антитурска енергия, с малко предизборна окраска.

Страхът генерира омраза

Ако се заровим в културата, ще видим, че повечето неща, които смятаме за свои, са дошли отнякъде, а авторството е винаги условно - то е по-скоро въпрос на употреба в определен исторически момент, не някакво демиургическо сътворяване. "Шуми Марица" е по текст на германски военен марш, "Тръгнал Кос" - пак немска песничка за малкия Ханс, поел сам по широкия свят, а легендата с пръчките на Кубрат може да се проследи назад поне до баснята на Езоп. И тъй нататък. Ако си сигурен кой си и защо си, ще си в състояние да видиш в това нещо естествено и хубаво, нещо, което да те накара да приемаш другите като хора, подобни на теб. Но ако не си, тогава страхът генерира омраза, с която укрепваш границите около собствената си идентичност. Сирийците са човекоядци, джихадисти, фанатици. Значи ние сме от добрата страна - бели, християни, съюзници на Запада. Циганите пък поемат всички лоши неща, които не харесваме у себе си - прехвърляме им мръсотията, мързела, двусмисленото отношение към закона. И някак магически се оказваме чисти, работливи, законоугодни.

Ех, ако генетиката успее да открие жадувания български ген, вероятно ще се успокоим и няма да има нужда да се ограждаме с омрази. Колко жалко обаче, че 99% от гените на всички хора са еднакви.