Свободата на словото: как ни я отнеха в България

Днес е Световният ден на свободата на словото - повод отново да се запитаме има ли свобода на словото в България. Но единственият смислен отговор, който ми хрумва, се съдържа в песента на контракултурната рок група „Джендема”:

„Свободата, брат, е нещо приблизително!

Свободата, брат, е нещо съблазнително!

Свободата, брат, е нещо относително!

Свободата, брат, е нещо изключително!”

Между шамарите

Така беше по времето на соца, когато групата е създадена, така продължава да е, а вероятно и винаги ще бъде. Защото свободата на словото не е нещо сигурно, тя се постига само ако застанеш "между шамарите" и резултатът всеки ден е различен.

В съвременните общества на медиите им се е паднало да са "между шамарите". Те не се раждат свободни, а в ситуация на цензура, наложена от държавата и по онова време приемана за напълно естествена и оправдана от хората. И от 17 век насам журналистите се опитват да изгонят цензурите от своя дом, но никога не успяват докрай – просто цензурата сменя формите и методите си. А за журналистите свободата на словото не е лозунг, тя е професионален инструмент, без който не могат да си свършат работата. Сякаш за тях "Джендема" продължава песента така:

„Свободата, брат, е кръв по твойта риза!

Свободата, брат, е блюдото, което вчера си облизал!”

Свободата на словото като професионален инструмент за журналистите всъщност е нещо много просто и много трудно. Тя предполага никой друг, освен самите те, да не може да определя какво да говорят и какво да пишат - нито държавата, нито собствениците, нито рекламодателите, нито началниците...

Причините са икономически

Това, разбира се, е твърде непостижимо дори за развитите демокрации, та какво остава за нашата, която е на последно място по свобода на словото в ЕС. Тук обаче ще ме прощават любителите на конспирации, но не мисля, че свободата ни е отнета вследствие заговор. А на бавен процес, далеч по-дълбок от чиито и да било персонални цели. При това той е валиден за света като цяло, но, както често се случва, при нас негативните тенденции попадат под увеличително стъкло.

Процесът на ограничаване на свободата на словото в основата си е икономически и е толкова по-остър, колкото е по-малък националният медиен пазар. Той е предизвикан от все по-очевидната невъзможност на традиционните медии да се издържат от своите читатели, слушатели и зрители. А причината за това е, че аудиторията намира сходно съдържание – и като информация, и за забавление, но безплатно в интернет. Съдбата на традиционните медии става пряко зависима от компютърната грамотност на населението.

Пострадаха всички

Първа и най-силно пострада хартиената преса и специално всекидневниците. Тиражите се свиха рязко, а някои издания загинаха или бяха погълнати, което увеличи концентрацията на собствеността и оттам намали плурализма на съдържанието.

В радиото като че ли всичко е по-спокойно, но само на пръв поглед. И там концентрацията уби малките играчи, а заедно с тях и по-различните формати, за да останат само радиовериги. Силата им е, че могат да излъчват рекламни пакети за цялата страна, но въпреки това цената на рекламата в тях падна до обидно ниски нива, което доведе до безмилостно орязване на парите за програма. Един компютър, една плейлиста с музика и почти никакъв говор. Радиото – с няколко изключения, вече не е журналистическа територия.

Двете национални частни телевизии засега се справят най-добре, но и в тях под повърхността на екрана бушува криза. И това личи, както програмно – по свиването на журналистическите формати за сметка на развлекателните, така и по чисто финансови показатели. Само един факт – за 10 години цената на НТВ падна повече от тройно. През 2008-а тя беше продадена за 620 милиона евро, а през 2019 за 185 милиона.

Какво последва от всичко това? Големите чужди инвеститори – като Вестдойче алгемайне цайтунг (ВАЦ), Нюз корпорейшън на Мърдок или гръцката „Антена” на Киряку, напуснаха. Дошли с цел печалба, без интерес към местните паралелни игри, те нямаше какво повече да правят тук. И медиите бяха превзети от родните капитали, натрупани в други бизнеси, тъй като самите медии не можеха да се издържат от собствения си бизнес. Дойде времето на голямото наливане в медийни каци без дъно. На този терен – по свое желание или по принуда, се пробваха почти всички публично известни едри собственици, последният от които е Кирил Домусчиев, купил именно НТВ. Те са твърде различни като биография, култура и мотивации. Но тъй или иначе са част от общата бизнес среда на прехода, с характерния за нея значителен дял на сенчестата икономика и корпоративни обвързаности между бизнес и политика.

В икономически капан

Но и вън от особеностите на българския бизнес, капитали, вкарани в медии, които не могат да се самоиздържат, за да имат възвращаемост, трябва да се пренесат от медийния пазар на пазара на влияние. Което значи да се използват за подкрепа на партии, за атака на конкуренти, за участие в хибридни войни. А за да може това да става, трябва не журналистите, а собствениците да казват какво да се говори и пише в техните медии. Така свободата на словото падна в икономически капан.

В такава ситуация дори да влагаш средства в медиите, само за да поддържаш независимата журналистика, пак ще се озовеш от едната страна на някой фронт и ще започнеш да търпиш поражения.

Преди време бях писал, че първото условие, за да си успешен бизнесмен през прехода, е никога да не си купуваш медиа. Както се видя, май само аз мисля така, вероятно защото не съм бизнесмен.

Брънка от хомота

Изход обаче има - обществените медии, които сами финансираме. Не напразно дори изборът на един и.д. генерален директор на БНТ успя да вдигне на крак цялото гражданско общество. А също и да дочакаме интернет да се превърне в медиа. Засега той още е един информационен битак, където има всичко, и където най-ловките продавачи на съдържание са троловете и инфлуенсърите. Тяхната цел е да подменят собственото ни мнение с тяхното.

Затова трябва да внимаваме. Защото "Свободата, брат, е брънка от хомота!”, както продължава да пее "Джендема".