Това чудо днес е по-важно от всякога

Коментар на Марина Щраус

Така, както аз съм ги запомнила, френско-германските срещи на дружбата достигаха апогея си в бирени шатри. Да, под онези големи навеси, където в събота вечер се събираха десетки хора, за да пият алкохол, да ядат мазни храни и да слушат духова музика. Такива навеси има и във Франция. Или поне в Бургьой, града-партньор на моето родно място Раймлинген. Разликата е само, че в Бургьой пиеха вино, а не бира, и ядяха яхния от петел, а не свинско със зеле.

Край масата, натъпкани като сардели, седяха групи германци и французи. Във въздуха ехтеше смесица от немски и френски, от време на време се прокрадваше и по някоя английска дума. Хората се разбираха, когато се налагаше – с помощта на ръцете и краката.

Партньорството между френското градче Бургьой в долината на Лоара и моето родно село Раймлинген в Бавария съществува от средата на 1970-те години. За мен винаги беше истински празник, когато идваха „французите". Тогава започваше животът, кметът ни инсталираше надуваем замък за скачане и ни беше разрешено да останем с възрастните до късно през нощта.

Добре си спомням и многобройните пътувания с автобус до Франция. Заедно с мнозина други почитатели на Франция от Раймлинген. В петък 12 часа нататък, в понеделник – 12 часа на обратно. Независимо от това настроението беше чудесно.

А някога те бяха заклети врагове

Векове наред Германия и Франция бяха смъртни врагове. Врагове, които се биха и в две световни войни. А само броени години след края на Втората световна война хората от тези два народа вече бяха в състояние да седнат заедно под навеса и да се черпят на една маса – и до днес това ми се вижда като истинско чудо.

Когато през 1963 година подписаха тъй наречения „Елисейски договор", френският президент Шарл дьо Гол и германският канцлер Конрад Аденауер решиха  занапред да насърчават такива партньорства като между Раймлинген и Бургьой. Днес съществуват близо 2000 подобни партньорства между общини от двете страни. Идеята на тази инициатива е, че границите най-лесно се преодоляват чрез междучовешките отношения.

Върху мен това партньорство оказа силно влияние. Тъкмо Бургьой ме накара да участвам в многократни ученически обмени, да завърша едно германо-френско висше образование и да се сприятеля с много хора, които, надявам се, ще останат мои приятели за цял живот.

Факт е, че подобни партньорства се нуждаят от основа, но и от нови символи. Елисейският договор е в миналото. Черно-бялата снимка на Аденауер и дьо Гол наистина и до днес ме вълнува, но тя е символ от миналото. Днес имаме нужда от нещо друго: от поглед напред.

Нуждаем се от нови искри, които да запалят горивото в германо-френския двигател, блокиран в момента от национални егоизми. Тъкмо като такава искра може да послужи Аахенският договор, подписан днес от канцлерката Ангела Меркел и от президента Еманюел Макрон.

Договорът поставя Европа в центъра

Да, разбира се, този договор до голяма степен си остава в рамките на чистата символика. Разбира, че той можеше да бъде и по-амбициозен, да съдържа повече конкретни неща, както твърдят мнозина скептици. И, да, разбира се, Германия можеше да прегърне идеята с по-голяма страст. Защото сегашната адреналинова инжекция за германо-френската дружба се дължи главно на Еманюел Макрон.

Независимо от всичко това: Аахенският договор поставя Европа в центъра, той обещава, че двете държави още по-тясно ще си сътрудничат в европейската политика. И ще насърчи още по-сериозно партньорството между градовете, защото тъкмо по този начин гражданите от двете страни се сближават.

А от това имаме спешна нужда. Защото скоро ще измрат поколенията, които преживяха на гърба си ужасните войни между двата народа. Тъкмо поради това за следващите поколения ние имаме нужда от нови символи и нови импулси за германо-френската дружба.

Между другото, в Раймлинген онова комунално партньорство все още си е живо и здраво. Когато бях там през лятото, девическите футболни отбори на Раймлинген и Бургьой заедно празнуваха победата на французите на финала на Световното първенство.