Трябва ли да знаем всички тайни?

Помните ли онзи, който казвал "Това, че съм параноик, не значи, че не ме преследват"? Преди броени дни глобалният гражданин, полудял от конспиративни теории, получи доказателство, че и най-лошите му подозрения са истина. Новите "течове" (leaks), изнесени от британския вестник "Гардиън" в края на миналата седмица, за които отговорност пое 29-годишният техник на ЦРУ Едуард Сноудън, показаха, че американската администрация следи милиони телефони и мейли със съучастието на телефонната компания "Върайзън". Президентът Обама се опита да омаловажи скандала, казвайки, че леката намеса в личния живот била оправдана заради борбата срещу тероризма. Самият Сноудън пък емигрира в Хонг Конг и зае позата на новия глобален герой, заявявайки следното: "Не искам да живея в свят, в който всичко, което правиш и казваш, се записва".

Ето че течовете се превърнаха в новия фронт на битката между гражданите и властта. Наред с глобалните мега скандали като дипломатическите грами, пуснати през 2010-та от Асандж, и офшорните банковите сметки, разкрити от медийния консорциум през тази година, имаше много регионални под-течове - къде по колаборативния (wiki-) метод, къде подбутнати от някои сенчести кръгове, както беше с флашките в България. Някои разкрития изиграха положителна роля (разклащане на диктатури, плащане на данъци...), а други просто се вписаха в играта за власт. Отвъд конкретиката обаче би било добре да се замислим за новата форма на гражданска съпротива: незаконното изнасяне на информация.

Първо - здраво се установи утопията на една съвършено прозрачна власт: каквото и да прави, тя трябва незабавно да се вижда, коментира, критикува. В зората на съвременната епоха стои символът на Кристалния дворец от първото световно изложение в Лондон през 1852 година: огромната техническа и индустриална мощ на развития свят, изложена пред погледа на обикновения човек. Демократичните парламенти днес са отворени за посещения, гражданите наблюдават дебатите през някакво стъкло или поне по специален телевизионен канал. Но дали така властта се контролира по-добре? Съмнявам се. Защото в момента, в който може да се види всичко, неспециалистът се удавя във фактите и губи ориентация.

Кое е редно и кое - не?

Досега контрол на властта означаваше отчетност. Отчетност не толкова за това как тя прави някакви неща - разговорите между дипломатите, методите на следене, а за това какво постига. Дали примерно подслушват, за да уловят Осама бин Ладен, както направиха службите на Обама, или за да шантажират бизнеса, както правеха службите на Цветанов (и които впрочем съвсем нищо не разбраха за атентата в Бургас). Да го кажа по един битов начин: ужасно ще ми е неприятно да разбера, че подслушват какво си говорим с жена ми, само че ще се радвам, ако подслушат бандита, който се готви да обере апартамента ми и го заловят.

Кой решава кое е било редно и кое не? Някакви специализирани институции, на които сме делегирали тази отговорност, някакви експерти, които преценяват дали действията са били оправдани. Въпросът е, че днес недоверието ни към властта е нараснало до такава степен, че всички там "горе" са по определение злонамерени. Защо е така? Защото се разпадна проектът за общо бъдеще на нацията? Защото нараснаха социалните разлики? Защото комерсиалните медии нагнетяват обществото с негативни страсти?

Самият скандал с Националната агенция по сигурността на САЩ днес има две страни: по един начин звучи подслушването на чужди, което е неприятна, но неизбежна част от междудържавните отношения, по съвсем друг - на свои, където се нарушават съответните поправки на американската конституция. Да оставим външнополитическия конфуз - никой не си е и помислял, че страна, която изпраща безпилотни "търтеи" да убиват хора в други страни, няма да се занимава с шпионаж; дори джуджета като България вероятно опитват да подочуят нещо извън регламента по приемите в чужбина. По-трудният въпрос е може ли юридически да се регламентират - изцяло и завинаги - действията на властта вътре в собствената територия? Правната регулация по определение изостава от реалността и закрепва вече установени отношения: да чакаме закон, за да се намесим, означава да блокираме политическото действие.

Другият момент е свързан с прочутата фраза на Ювенал "а кой ще надзирава надзирателите", писана впрочем по повод добрите нрави на девойките, застрашени от онези, които трябва да ги пазят. Сноудън, както и редник Манинг преди него, а и анонимният банков служител от Вирджинските острови са част от "надзирателите", решили да предадат своите началници по някакви причини: било то поради морално негодувание, жажда за слава или пък желание за мъст. Все едно. Въпросът е, че за да функционира властта, е нужно едно ниво на лоялност вътре в управляващите. В същото време кохерентността на елитите става все по-слаба.

В капана на новата непрозрачност

Много е интересно как днешните уеб-анархисти си представят общественото управление. Разбира се, едната версия е краят на Римската империя и разпадането на света на топли, примитивни общности (от Кристалния дворец в Лондон не случайно не е останало нищо). Другата е един вид интерактивен комунизъм, където "всяка готвачка управлява държавата", според прочутия израз на Ленин - разбърква супата и пуска един мейл... За жалост повечето готвачки наблягат на "Евровизия" и подобно гражданско управление би означавало овластяване на отделни енергични групи, непредставляващи никого, т.е. пак въщане към Средновековието с неговото самозванство.

Моята скромна хипотеза е, че течовете и изобличенията няма да направят властта по-прозрачна, защото каналът ще е все по-задръстен от лавината скандална информация, а това само ще усили дистанцията и недоверието. Впрочем тази техника вече въведоха американците във времето на двете иракски войни, когато ни заливаха с детайли и така омаломощаваха всякаква критична мисъл. Ако не искаме да бъдем хванати в капана на новата непрозрачност, родена от хипер-прозрачността, гражданското общество трябва да централизира силите си за единни, глобални удари - но не знам как ще стане това.

От другата страна на утопията за властта, чиито долни гащи съзерцаваме във всеки един момент, днес е надвиснала антиутопията на съвършено прозрачния гражаданин. "Способни сме да слагаме бъгове в машините. Щом веднъж си влязъл в мрежата, аз мога да идентифицирам машината ти. Ти няма никога да бъдеш сигурен - каквито и защити да използваш", каза Сноудън.

Подобен кошмарен свят пак ни връща в минали времена, когато ангелите са навсякъде и ни дебнат за грехове. И все пак странно е, че хора, които с такава страст качват в мрежата най-лични неща - които все повече предпочитат дигиталното пред реалното общуване, които обичат ай-фона или таблета си повече от любимия, са толкова ужасени от проникването в частното им пространство. Как да си обясним тази двусмисленост?

Без никакви тайни

Според мен тоталното следене плаши обикновения човек с едно много по-здраво затягане на юридическия колан. Паркираш на тротоара - щрак снимка от сателита. Сваляш пиратска музика - хайде на съд. Лъжеш работодателя си, че си болен, а той мигновено те геолокализира... Човешкият живот винаги е съдържал един марж на отвъд-законност, винаги сме имали възможност за леки отклонения от нормата, която иначе съвестно спазваме. Дигиталният стадий на социалния надзор рискува да криминализира и най-дребното нарушение. Нещо повече: сега той може да помни всичко и завинаги, ликвидирайки възможността за прошка и забрава. Шофьорите на ТИР-ове имат едни такива дискове, които записват и най-дребната подробност - кога почиват, с колко километра карат. Представете си в какъв ад би се превърнал животът ни с такъв диск, на който се пише всичко, денем и нощем.

Засега това е само безформен страх. Просто няма достатъчно персонал за следене на всеки от нас поотделно: страхът идва от това, че някой вече има достъп до много повече страни на живота ни. Впрочем скандалите с властта често скриват разрастващия се частен бизнес по трупане на данни. Наскоро Епъл имаше съдебни разпри за услуга, при която получавате геолокализацията на онзи, с когото говорите, без той/тя да се е съгласил на това.

Но подобни въпроси няма да се решат юридически, защото докато се изработи закон, техниката ще е отишла съвсем другаде. Напрежението нараства, скандалите избухват все по-често, недоверието добива критични размери. В центъра на новите социални битки сякаш застава въпросът: кой ще е по-прозрачен - властта или гражданите? Трябва да се предоговорят политически такива базови измерения на обществения ред като публично и частно, тайно и явно, управленски цели и средства - а юридизирането на дебата, струва ми се, ни води в погрешна посока.

Автор: И. Дичев/Редактор: М. Илчева