Усещане за кино и криза

...и не точно такова, каквото е искал, но теориите се ревизират. Така че по време на Берлинале съвсем според неговите думи киното наистина е „най-важното изкуство”. Ситуацията е революционна, тези отвън искат да влязат, а пазещите реда не могат да ги пуснат. Организаторите отчитат рекорден ръст на продажбите на билети.

Още по средата на фестивала са продадени повече места отколкото за целия миналогодишен фестивал. Всички киносалони на Потсдамер плац са пълни, огромни кина, като Делфи Филмпаласт, Урания, прекрасното кино Вавилон на Роза Люксембург плац, са обсадени от чакащи за билети час преди прожекциите. В киносалон като последния можеш да си оправиш лошия вкус, който са ти оставили всички мултиплекси от последните години. Отдавна не бях си припомнял усещането да си в автентичен киносалон от 70-те и 80-те.

Да мирише на кино

Да има сцена и тежка завеса, която се изтегля с леко скърцане преди началото на прожекцията. Стените да са бели и варосани, таванът висок, с квазибарокови фризове и някой едва забележим ангел в ъглите. Не претрупано като в театър, но със спомен за театралното пространство, на което киното все пак е задължено. Неслучайно първото българско кино от 1908 г. се нарича „Модерен театър”.

След клаустрофобния опит в новите мултиплекси си даваш сметка, че влизането в такъв киносалон е по-друго преживяване. В тях има достатъчно пространство, за да развиваш бавно паралелния филм в главата си. Възможно е тези салони да са правени за друг тип кино. И промяната на самото кино да влияе върху пространството, архитектурата, пазара на това изкуство, не знам. Да го кажем по-твърдо (така става като споменеш Ленин в началото). Напуснете поне веднъж мултиплексите и превземете старите киносалони.

Бъдещето на киното е в неговото минало

А останаха ли (и колко) стари киносалони в България, е друг въпрос. Помня, че след 11 септември 2001 експертите отчетоха рязко покачване на посещенията в музеи, изложбени зали, театри, концерти и пр. В началото това изглеждаше нелогично. Очакването беше страхът и шокът да затворят хората зад стените на домовете им, да ги отдръпнат от местата за събиране. Оказа се по-иначе. Тъкмо в такава ситуация хората потърсиха по-бавното, по-сигурно и утешително пространство на изкуството. Струва ми се, че и днес Берлинале дава ясни знаци в тази посока. Опасението, че  киното загива, погребано в синия екран на телевизора или компютъра, вече изглежда по-малко реално.

Споделеното полутъмно пространство на киносалона отново е важно. Усещането за кино, за синхрония с учестения дъх, смях или прозявка на непознатите около теб са неща, които явно са ни липсвали през последните години. Дали това има връзка с новата глобална криза, която за по-лесно наричаме „финансова”, а тя е и криза на смисъла, и много други неназовани кризи? Мисля, че да. И в този смисъл изкуството има ново бъдеще. И ако перифразираме онзи, с когото започнахме, изкуството е най-важното изкуство за справяне с кризата. С кризите ни.