Франция: напънала се планината и родила мишка
След месеци наред улични протести, вътрешнополитически спорове в управляващата Социалистическа партия и блокади от страна на опозицията законодателната планина във Франция се напъна и роди мишка. Даже не и мишка – от хаотичните опити да бъде реформиран френският трудов пазар произлезе в крайна сметка дребна бълха. Произлезе дребна промяна на закона, която няма да разкрие нито нови работни места, нито ще направи трудовия пазар по-гъвкав.
Реформа ли? Каква реформа?
Със стачки и протести, в които нерядко се стигаше до насилие, френските синдикати направиха всичко, за да провалят реформата на президента Оланд. В действителност обаче те само засилиха удара, който окончателно я срина. Основната “заслуга” се дължи на самата управляваща партия, чието ляво крило тъй дълго упорстваше за смекчаване на мерките, предвидени в законопроекта, че в крайна сметка той беше силно разводнен, зае да се окаже накрая един беззъб закон.
Президентът се видя принуден да наложи реформата през парламента. Френското законодателство допуска това, но същевременно то е и драматичен сигнал за слабостта на правителството. Наясно ли е всъщност някой какво остана от първоначалния вариант? 35-часовата работна седмица ще се увеличи минимално, а мерките, защитаващи работниците срещу уволнение, ще бъдат разхлабени само донякъде. Самите работодатели вече не желаят тази реформа, след като именно те се погрижиха правилата да станат още по-сложни и непрегледни.
Провалът на френската левица
Зад неуспешната трудова реформа обаче се крият по-дълбоки проблеми. Левите френски синдикати не познават социалното партньорство, те познават само борбата – при това само за техните членове. Наистина те отдавна представят само едно малцинство, но все още са способни да плашат правителството. Тяхната реторика на класовата борба звучи като тази през 20-те години на миналия век. Само че те разполагат, както и преди, с подкрепата на лявото крило на социалистите.
И едните, и другите, си представят нещата твърде елементарно. Вместо да мислят как натискът на глобализацията и конкуренцията най-добре може да се обедини със социалните стандарти, те се борят за продължаването на нещата такива, каквито са. Ако няма достатъчно работни места, държавата е тази, която трябва да се грижи за разкриването им. И ако за заплатите на раздутия обществен апарат вече няма пари, държавата трябва да задлъжнее още повече. А после? На този последен въпрос обаче догматиците нямат отговор.
Социалистите се самоликвидират
Традиционната френска левица се самоликвидира. В следващите избори тя ще претърпи потресаваща загуба, защото правителството на Оланд дойде на власт със задачата да промени страната. И тази задача то не успя да изпълни. Причината е, че самата партия и привържениците ѝ са изпокарани и яростно се борят помежду си. Доктринерите сред социалистите, които са загубили чувството си за реалност, тласкат съпартийците си към политическо самоубийство от страх пред смъртта. Нещо подобно наблюдаваме, впрочем, и в Лейбъристката партия във Великобритания.
Франсоа Оланд е слаб президент, защото не успя да обедини своята партия. При следващите избори на ход ще е десницата. И ще бъде истински късмет, ако спечелят десните републиканци, а не Националният фронт. Френската левица ще получи в такъв случай последен шанс да се модернизира – или окончателно да се провали. И няма да има кой да ѝ помогне, защото тя си няма нито Джереми Корбин, нито Бърни Сандърс. Защото политиците, принадлежащи на миналото, не знаят отговорите на въпросите на днешния ден.