18 дни, 1001 беди
1 юли 2013Коментар на Ясен Бояджиев:
България е в поредната си, втора за тази година политическа криза. Първата предизвика предсрочни избори, които без да решат нито един от проблемите, създадоха нови. Напрежението е още по-голямо, а усещането за безперспективност, безизходица и безпътица - още по-тягостно.
Кой е виновен?
Мнозина са на мнение, че главни виновници за това напрежение са загубилите (влезли или невлезли в парламента) партии, които търсят реванш. Да, наистина, не само много партии, но и огромна част от избирателите останаха без свое представителство в този парламент. Същевременно обаче изборите излъчиха управление, което въпреки уродливата игра с парламентарния кворум, породи надежда - дори и у мнозина от онези, които не бяха и никога не биха гласували за съставящите го партии, че понеже вече си има „обеца на ухото”, ще се въздържи от някакви големи безобразия, няма да повтаря свои и чужди грешки и поне за известно време, да кажем за година, ще успее донякъде да донесе спокойствие и стабилност.
Само след броени дни обаче тази надежда бе безвъзвратно попарена с едно назначение, което дойде „като гръм от ясно небе” дори за най-категоричните противници на това правителство, а и за много от привържениците му. Така именно управляващите, а не някой друг, предизвикаха днешната криза. Вместо да успокоят държавата и обществото, те ги взривиха.
Защо точно сега?
През последните две седмици мнозина се питат: защо никой не протестира, когато един бивш „сикаджия” оглави професионалното ръководство на МВР; когато далаверите от типа „батко и братко” бяха превърнати в емблема на България; когато същият „сикаджия” вече като министър-председател покровителстваше „Мишо Бирата”? Защо се стигна до протести точно сега?
Този въпрос, макар и някои да го задават, за да бъде омаловажен днешният протест, е резонен. Отговорът му обаче не е никак труден. Първо, защото става дума за процес на натрупване в общественото съзнание (прекалено дълъг процес - заради прословутото българско търпение). И второ, защото с поставянето на едно от най-грозните лица на олигархията начело на една от най-важните държавни институции нагло и безпардонно бе прекрачена важна психологическа граница - вече никой дори не си прави труда да прикрива факта, че държавата се управлява от и в интерес на мафията. Затова търпението на обществото се изчерпа точно сега. И затова протестът изригна точно сега.
Първопричината
След като скандалното назначение бе преразгледано и отменено и след като се видя, че това няма да е достатъчно, за да заглъхне протестът, започнаха опитите той да бъде компрометиран и обезсилен. Първо бе направен опит да бъдат противопоставени протестиращите на останалите, а днешният протест - на февруарския: хора, на които им е широко около врата, понеже са заможни, задоволени и разглезени, могат да си позволят да протестират за някакви отвлечени неща, докато стотици хиляди едва свързват двата края и материалните им проблеми не търпят никакво отлагане.
Нито един такъв проблем обаче не може да бъде решен, преди да бъде отстранена първопричината - срастването на олигархията с властта. Това срастване в голяма степен е ликвидирало върховенството на закона и е обезсмислило демократичните процедури; завладяло е държавните институции, правосъдието и медиите и ги е подчинило на интересите на една малобройна шайка, която се храни с обществени ресурси. Всичко това обезкръвява предприемачеството и спъва икономическото развитие. А по този начин прави невъзможно и изкореняването на бедността. Затова борейки се срещу тази първопричина, днешният протест всъщност не се противопоставя на февруарските бунтове, а включва и техните цели.
Малкият човек и голямата олигархия
Разликата е в натрупването и обединяването на критична маса от хора, които са осъзнали точната диагноза. Това е и първата победа на протеста. В същото време всички са нясно, че за да започне лечението, „грешката” на правителството не бива да остава безнаказана. „Извинението” не е достатъчно, нужна е оставка. Това е краткосрочната цел, която очевидно няма да бъде постигната лесно. Управляващите „се окопават”, вкарвайки в действие целия, отдавна изтъркан арсенал от средства - клевети, провокации, засилващ се натиск върху медиите, опити да бъдат разединени и сплашени протестиращите. Те от своя страна не бива да допускат да ги обхване отчаянието и трябва да се въоръжат с още повече търпение и упоритост.
Рано или късно това правителство ще падне. Неговата оставка обаче сама по себе си няма да реши нищо. Тя ще е само първа малка стъпка към по-важната, дългосрочната цел - реформирането на държавата. Тази битка ще е много по-трудна и продължителна и ще изисква много повече усилия и постоянство. Олигархията е натрупала огромни ресурси и винаги ще намира нови и нови политически превъплъщения. Обществото трябва да е готово във всеки момент и при всеки подобен повод да реагира така, както го прави днес. Независимо от това кой е на власт - „вашите” или „нашите”.
Докога?
Това е и отговорът на въпроса какво да се прави, ако, което е много вероятно, в резултат на бързи избори на власт се върнат предишните управляващи - онези, които днес са се изпокрили, надявайки се, че на фона на днешните ще бъдат забравени техните безобразия. Включително и това как прекрасно и взаимоизгодно си сътрудничеха със същия този олигархичен кръг, чието директно влизане във властта предизвика днешните протести. В такъв случай няма да е чудно, ако в рамките на само една година се стигне до трета криза и трети предсрочни избори. Така ще е докато не си платим цената на помъдряването.
Автор: Я. Бояджиев; Редактор: Д. Попова-Витцел