20 км декларации и доноси – 20 години по-късно

"Досието на ДС” е малко наивен филм. В това му е и чарът. През очите на Иван Москов, студент в НАТФИЗ, разглеждаме методично проблема за досиетата – технологията на достъпа до лична и публична информация от архива на тоталитарния репресивен апарат. Поръчан от самата действаща Комисия по досиетата, близо едночасовият филм постига деликатни внушения, плакатност и евтин патос напълно липсват. Може би емоционално неудовлетворителен – за жертвите на Държавна сигурност, тонът на филма е сполучлив.

Далеч от политическите дразги

Той е далече от партийното говорене по темата, отдавна сведено до "синята” реакция: "Вие сте виновни и не се извинихте”, както и до светкавичния "червен” отговор: "А вие, като бяхте на власт, защо не отворихте досиетата?” И тук публичното говорене неизменно започва да буксува и спира, а така е много по-удобно за голяма част от политическата класа на прехода.

Днес, през невинни очи, филмът се опитва да приобщи една млада аудитория към събития, които не е изпитала на собствения си гръб. Освен че осигурява някакъв информационен ресурс, "Досието на ДС” опитва и моралния дискурс. През лаконичното споменаване на репресиите, които прадядото на разказвача, социалдемократът Атанас Москов, и неговото семейство са изтърпели през годините на "народната власт”. През ясната позиция на Георги Лозанов, думите на Момчил Методиев, на Джони Пенков, на журналистите Тома Биков и Мариела Балева. Проблемът става доста ясен.

Историкът и депутат от БСП Андрей Пантев във фима надълго говори за национално помирение, когато никога не е имало покаяние, и това дразнещо прилича на партийно говорене. Той очевидно споделя и една неавтентична историографска позиция: че обществото трябва да забрави и да продължи напред, когато е ясно, че именно заради всичко това се влачи, или върви назад.

Всеки десети – служител на ДС

Изясняват се важни въпроси - за картончето и досието, за числеността на армията от тайни агенти, за моралното бреме, предрешило българския преход. За лустрацията – въпрос, който още дълго време ще присъства в българската политика и за съжаление често служи за политическо изнудване и имитиране на дясна политика.

Корумпирането на прехода, групировките, имитацията на промени – всичко това дължим в голяма степен на неотворените досиета. С части от тях се търгуваше, рекетираше и омаскаряваше. На това работата на комисията днес слага край. Голяма част от донесенията са унищожени, може би немалка част от действащите агенти не са осветени, но цялостната манипулация на проблема вече е невъзможна. В това е приносът на филма – без крясъци подсказва за тихата подлост към приятели, колеги, дори роднини, извършвана често по принуда, в други случаи – за кариерно израстване, а в някои заради скритата власт на некадърния върху тези, които го превъзхождат.

Какво ставаше, когато отказваха да сътрудничат, пита 22-годишният студент. "Ааа, нищо. Ама те рядко отказваха”, отговаря оперативният работник, бивш зам. шеф на Шести отдел, който съжалява, че работата на ДС постепенно се бюрократизирала и творческото начало се изгубило. И слава Богу, си казваме, иначе още много човешки съдби щяха да бъдат осакатени, и то не формално и вяло, а с творчески плам и вдъхновение. Впрочем, самият шеф на Шесто управление, с прякора Митьо Гестапото, почти всяка сутрин бе гост на един израстнал само на ръст телевизионен водещ. За него той, освен крупен издател, бе нещо като романтична симбиоза на Авакум Захов, Емил Боев и Ширлиц.

Когато се говори за тайните служби, много се лъже

Какво по-ярко доказателство от скандала ДАНС, от изгубените секретни доклади, които само за седмица набъбнаха от 1 до 10. Всетниците продават тиражите си като топъл хляб, само заради заглавия, съдържащи думите „таен доклад” и „строго секретно”. Често под заглавието има само намеци и полуистини. Точно заради това, литературните опити по темата, независимо дали са документални или са чиста фикция, звучат много по-автентично.

Сред изключително сериозните документални заглавия са „Горещо Червено” на Ивайла Александрова, автобиографичният „роман на абсурда” „Следеният човек” на Веселин Бранев. Сред достойнствата на романа е това, че неговият автор, следен 25 години от ДС, не се самоописва като герой. За „Горещо червено” читателите пишат: „Отдавна не бях чел нещо толкова добре написано, толкова разтърсващо и същевременно толкова поетично и лирическо, въпреки ужасяващата тема - повече или по-малко масовото унищожаване на българската интелигенция след 9 септември, но и преди това, в годините, които авторката изследва (1935-1965).” Книгата започва от спомените на Весела Алексиева- Бранд, съпругата на Фра Дяволо, хумористът Райко Алексиев, издателят на в. "Щурец”, садистично убит в първите дни на "победата." Образът на неговата вдовица, макар и жертва на режима,е истински и неидеализиран.

Излезлите наскоро „Тайните досиета на Царя” допълват в някаква степен картината. Книгата, въпреки подвеждащото си заглавие, съдържа доноси, писани не от Симеон Сакскобурготски, а за него. „Наблюдение и разработка” на Жерминал Чивиков, с подзаглавие „Художествената проза на Държавна сигурност” е силен документ за работата на тайните служби. „Жерминал Чивиков е двуличник, ще констатира по-късно прокурорът в обвинителния си акт, за да обобщи: "Той мрази организационността. Не обича събранията и поклонениета пред паметниците на националните герои. Затвор за такива, как иначе.”

Снегът на спомена

Българската държава днес отбягва да отбележи официално 20-годишнината от падането на тоталитарните режими в Източна Европа. БНТ, която разполага с най-големия архив, предлага захаросан разказ за „Златния Орфей” и неговите звезди. Некачествената лента с избелели цветове показва и нещо друго – скованите лица на публиката, предпазливи, неспособни да се отпуснат, да вземат участие в купона. Казват, че на Слънчев бряг всеки трети е бил служител на ДС. Това вече няма никакво значение. Представяме си ги малко тъпи и малкокултурни – като полицаите от филмите на Луи дьо Фюнес. Дори будят съжаление – слухтяли са, когато другите са слушали музика и са се наслаждавали.

Днес, отдалечили се достатъчно, за да го видят по-добре, българите в старната и в чужбина не спират да говорят за отминалото време, да го обмислят и проблематизират. На български език излезе и романът на Ружа Лазарова, „Мавзолей”, в превод от френски. През 1998 тя очарова френската публика с „На върха на езика”, пътешествие в лабиринтите на френския език, който поставя в комични ситуации незапознатия с идиомите му чужденец. Последваха артистичните и провокативни романи „Кръстосани сърца” и „Спирачки”, които писателката издаде в Париж, градът, в който живее.

"Мавзолей” е изцяло български роман

Той побира историята на три жени, рамкирана от 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 г. Кратки изречения, пестеливо обрисувани образи, сполучливи метафори, хубав език, който рисува страшно време, което иска да унищожи свободомислещите, джаза, красотата. „Мавзолей” ни връща към червените връзки, конфекцията и лозунгите. „Детмаг” (грозно съкращение от „дете” и „магазин”) заемаше четириетажна, строга сграда, образец на сталинската архитектура. Вътре нищо не беше с детски размери. Парапетът на каменното стълбище бе толкова висок, мраморните стъпала толкова дълбоки, че детето едва ги изкачваше. Таваните бяха далеч, осветени от строгата светлина на тежки полилеи; огромни житни класове, сърпове и чукове оживяваха барелефно по стените. С една дума, още с първото си посещение в дома на игрите детето се уплашваше.”

„Мавзолей” напомня, че отминалият строй е неосмислен докрай, дори от поколението, родено с Пражките събития; от децата, които живяха в леките години на тоталитарния режим, но изпитаха цялата тежест на прехода. Мавзолеят днес го няма. Но в спомените на своите връстници съществува, там е и азиатската мумия, поставена в огромното легло, в мрачната студена зала. На мой близък роднина му се сторило, че помръдва, когато го завели от училище, вечерта едва заспал. Много се смях на този разказ. Това е и единствената здравословна реакция на студа, който влиза в сърцата ни от „студените файлове” на миналото .