България през погледа на една гневна жена
11 март 2009България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от романа "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.
В българските интернет-форуми мнозина реагираха гневно на книгата, свивайки съдържанието й точно до тези ругатни. Въпросът е какво друго има в тази книга? Има безумна енергия, изригваща под формата на безпощаден сарказъм от устата и душата на една 50-годишна жена, която е решила да си оправя сметките с всички и всичко наоколо, най-вече със самоубилия се преди почти четири десетилетия баща и неговата родина България.
Удари под пояса
Той е поводът за нейната обиколка из почти непознатата страна, чийто език не говори. Сянката на бащата и по-точно сянката на неговата смърт трябва да бъде държана в шах - само така може да се преглътне семейната трагедия. А мъртвите, заключава Сибиле Левичаров в края на романа, могат да бъдат държани в шах единствено чрез омразата. Това е оръжието на нейната безименна главна героиня, "бълваща отрова" срещу всичко, което наблюдава от задната седалка на една малка кола, карана из България от смешно-наивен българин (въпросният Апостолов, дал заглавието на книгата). До него седи мълчаливата й сестра, която или се прави, че не чува, или се наслаждава на словесните ексцеси, изливащи се върху гърба й.
Читателят пък има удоволствието да се наслади (макар и рядко) на прецизно изрязаните контури на българските емигранти през 1950-те години в Западна Германия; хора, пропити от швабската еснафщина и хванати здраво в примката на българския си произход. За съжаление обаче, както повечето фигури в романа, с изключение на разказващата главна героиня, и те остават схематични, безлични.
Апропо - произход. "Омразата към бащата и омразата към страната са здраво вплетени една в друга", казва героинята на Сибиле Левичаров. Дали точно произходът може да обясни една личност? "Не", казва писателката. Тогава защо праща главната си героиня тъкмо в страната, от която произхожда баща й, за да си разчисти сметките с него и трагедията, предизвикана от него? Или може би има добър повод да си разчисти сметките с една страна, в която лесно се намират основания за сарказъм, стига да не искаш да виждаш нищо друго? Но защо и с езика, с природата на тази страна? "Беше ни писнало от България, още преди да сме я видели", казва главната героиня. И вижда само разруха, проститутки, крещящи жени, мафиоти...
В интерес на истината трябва да кажем, че Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно към онзи момент. Само че в романа то е силно увеличено заради лупата, държана от една емоционално превъзбудена жена, изпитваща удоволствие от злословенето и дори понякога забавна с това. Ако, разбира се, не броим ударите под пояса.
Саркастични взривове спрямо всичко българско
Дали това й помага да стигне до личен катарзис? Не, в края на романа героинята самодоволно потвърждава изходната си позиция към живите и мъртвите - омразата, което всъщност е израз на болката по изгубения баща и е в основата на болезненото й черногледство. Самата Левичаров, която признава, че романът е отчасти автобиографичен, обича да се сравнява с австриеца Томас Бернхард. Произведенията му опънаха самодоволното и уж напращяло от здраве австрийско народно тяло върху операционната маса. Сарказмът му имаше само една цел - да изреже къс по къс живо, но болно месо, за да оздравее тялото.
Защо Сибиле Левичаров не би могла да постигне този ефект? Има няколко причини. Едната е, че тя не е Томас Бернхард. Втората е, че тя гледа отвън, с погледа на чужденеца. Тя, за съжаление, не е "оторизирана" да предизвика катарзиса (не става дума само за възможности). Българинът а приори няма да й повярва.