Децата на "забранената" любов в нацистка Германия

Приятелските отношения и най-вече любовните връзки между германци и военнопленници или принудителни работници, особено от Източна Европа, са под строга забрана в нацистка Германия. Дори подаването на парче хляб подлежи на наказание, да не говорим за размяната на ласки. Тези "забранени" отношения се наказват със затвор, с изпращане в концентрационен лагер или дори със смърт. Въпреки големия риск обаче има немалко деца, родени от такава "забранена" любов.

На техните истории е посветена изложба, открита в мемориалния комплекс на мястото на бившия нацистки лагер за военнопленници в Зандбостел в Северна Германия. Организаторите са събрали биографиите на 20 души от Германия, Австрия и Нидерландия.

Децата на войната: насилствени осиновявания и обор вместо дом

Нацистките власти разглеждат бременността сред военнопленничките и принудителните работнички като "саботаж на работното място". В най-тежко положение са жените от Полша и СССР, тъй като расовата идеология на Хитлеровия режим гледа на тях като на "непълноценни" хора и им отказва основни права. Принудителните работници (но не и военнопленниците) от Нидерландия, Дания и Норвегия се ползват с повече свобода. При тях контактите с германското население са нежелателни, но не и забранени.

В първите години на Втората световна война бременните принудителни работнички от Полша и СССР са изпращани в родината им. От 1943 година тази практика е преустановена, като в повечето случаи на жените се налага да се върнат на работа скоро след раждането. Децата са насилствено осиновявани или изпращани в създадените от нацистите "центрове за грижи за деца на чужденци".

Тези центрове нерядко се помещават в казарми или дори в обори, като на децата умишлено не се отделя нужното внимание. Заради недохранване, лоша хигиена и липса на медицински грижи смъртността в тези центрове достига 90 процента. Там умират най-малко 50 000 деца, като не се знае каква част от тях са родени от "забранени" връзки.

Три съдби

От страх от преследване майките нерядко крият бременността си или се отричат от партньора си и обявяват детето си за дете на друг баща. Някои деца и до днес не знаят, че са се родили от "забранени" отношения.

Герд Майер в продължение на десетилетия проучва родословното си в дърво. По време на интензивното търсене мъжът узнава, че баща му се е казвал Анатолий Михайлович Покровски. През 1941, когато е на 19 години, Анатолий Покровски заминава на фронта, но е пленен и изпратен в лагер в Долна Саксония. Там го изпращат да работи във ферма, където се влюбва в дъщерята на стопанина - майката на Герд Майер.

Анатолий Покровски умира през февруари 1945 година в лагерния лазарет, без да разбере, че е станал баща. А неговата любима крие произхода на детето, тъй като расисткото мислене не си отива и след края на войната.

Документационният център на саксонските мемориални комплекси в Дрезден помага на Майер да разкрие фамилията на бащата. По-късно той намира и свои роднини, живеещи близо до Москва.

Трогателна среща в Украйна

Антон Модел пък е израснал във ферма на брега на Боденското езеро. На 12 години случайно намира вкъщи документи, от които излиза, че е осиновен, а негова биологична майка е украинката Варга Таган. Антон започва да търси биологичните си родители едва през 1980-те години и с изненада установява, че баща му живее наблизо. Двамата се срещат, а бащинството е признато официално.

Търсенето на майката се оказва по-трудно, но през 1993 година, когато Антон Модел вече е на 50, той успява да я намери в украинското село Вороновка. Мъжът и до днес помни чувството, когато майка му го прегърнала с думите: "Дете мое".

Варга Таран е едва на 15, когато е отведена в Германия като принудителна работничка. Тя попада във ферма, управлявана от вдовец - бъдещия баща на Антон Модел. По време на раждането на сина си мъжът е войник от Вермахта и служи във Франция, където е пленен. След освобождаването си през пролетта на 1946 година той се завръща във фермата, но никога не търси нито Варга, нито сина си. След края на войната украинката се връща в родината си. Германските власти не ѝ позволяват да вземе сина си.

При баща си в гръцките планини

Фолкмар Харванег е роден във Виена, където живее с майка си, с доведения си баща и с пет доведени братя и сестри. В училище прави впечатление с черната си коса и по-тъмната си кожа. Когато момчето е на десет, неговата кръстница му разказва, че баща му е грък. Харванег не успява да научи нищо повече, докато през 1995 година, подреждайки наследеното от майка си имущество, не се натъква на плик с името на баща си: Георгиос Питенис.

След няколко години търсене, в които се обръща за помощ дори към гръцкия посланик, Харванег получава обаждане с думите: "Баща Ви е намерен". Виенчанинът незабавно потегля с кола към гръцките планини, където Георгиос Питенис прекарва лятото. След това Харванег още няколко пъти посещава баща си в Гърция.

Питенис е изпратен като принудителен работник в Австрия през 1942 година. През 1943-а във Виена среща Елизабет - бъдещата майка на Харванег. След края на Втората световна война Питенис се връща в Гърция. Знае, че има син и на два пъти се опитва безуспешно да проникне в съветската окупационна зона в Австрия, където живеят Елизабет и детето. Не е известно дали Елизабет се е опитала някога да се види отново с партньора си, но двамата са поддържали кореспонденция.

Това са само три от съдбите, на които е посветена изложбата в Германия. Нейните организатори искат не само да разкажат истории, но и да създадат общност на хората, родени от "забранени" връзки. Но далеч не всички вече възрастни хора са готови да говорят за своя произход - от страх, от срам, а понякога и от обич и признателност към осиновителите им.

*****

Вижте и това видео от архива ни: